Гневът запулсира във вените на генерала, замъгли зрението му и напълно обърка мислите му. Силван изчезна и на негово място се появи Алхана, която бе изпитала единствено радост, че синът й е жив и здрав. И не само е жив, но са го издигнали в крал на Силванести — сякаш в отговор на най-горещите й молитви.
Алхана бе пожелала да се срещне със Силваношей веднага — действие, което неминуемо щеше да постави в опасност както нейния живот, така и този на хората й. Самар упорито и дълго спори с нея в опит да я разубеди, докато накрая само благодарение на разбирането, че поставя на карта всичко, за което се бяха борили през изминалите години, тя бе склонила той да отиде вместо нея. Щеше да отнесе на Силван любовта й, но не възнамеряваше да му се умилква. Самар смяташе да напомни на момчето за задълженията, които то имаше към майка си, било то като крал или обикновен елф. Задължения към майка му и задължения към собствения му народ.
Студеният поглед на генерала накара младежа да се закове насред крачка.
— Принц Силваношей — произнесе Самар с едва забележим поклон. — Надявам се, че ви откривам в добро здраве. Виждам обаче, че така или иначе за вас се грижат добре. — Той хвърли унищожителен поглед към отрупаната маса. — Тези провизии биха поддържали армията на майка ви в продължение на цяла година.
Топлите чувства на краля мигом се превърнаха в лед. В този момент забрави напълно колко много дължеше на Самар. Вместо това си припомни, че мъжът пред него никога и по никакъв начин не бе проявявал одобрение към постъпките му и вероятно в сърцето му нямаше място дори за най-елементарна симпатия към младежа. Силваношей се изправи в целия си ръст.
— Без съмнение, Самар, до теб не са достигнали последните новини — отвърна с тихо достойнство. — Така че ти прощавам. Сега съм крал на Силванести и очаквам от теб да се обръщаш към мен като към такъв.
— Ще се обръщам към теб като към това, което си! — каза генералът с разтреперан от гняв глас. — Едно разглезено дете!
— Как смееш… — започна разгорещено Силваношей.
— Престанете! И двамата. — Кайрин изумено се взираше в тях. — Какво правите? Нима забравихте за ужасната криза, в която се намираме? Братовчеде Силваношей, познаваш този мъж още от дете. Неведнъж си ми казвал, че му се възхищаваш и го уважаваш като роден баща. Самар рискува живота си, за да дойде и да се срещне с теб. Така ли му се отплащаш?
Младежът не отговори. Беше стиснал устни и наблюдаваше Самар с изражение на наранено честолюбие.
— А ти, Самар — обърна се Кайрин към възрастния войн. — Уверявам те, че грешиш. Силваношей е коронованият владетел на Силванести. Ти си от Квалинести. Възможно е в твоята родна страна да се държите различно, но ние уважаваме своя крал. И когато поставяш под съмнение достойнството му, ни нанасяш смъртна обида.
Самар и младежът се наблюдаваха мълчаливо в продължение на дълги секунди — но не като стари приятели, които прибързано са започнали да се обвиняват един друг, а като противници, които се преценяват внимателно, макар и да са били принудени да си стиснат ръцете преди началото на състезанието. Кайрин усети как нещо в сърцето му се къса.
— Подхванахме срещата неправилно — въздъхна той. — Да опитаме отново.
— Как е майка ми, Самар? — попита рязко Силваношей.
— Майка ви е добре… Ваше величество — отговори Самар. Паузата в отговора му беше ясно забележима, но все пак бе произнесъл титлата. — Изпраща ви обичта си.
Кралят кимна. Владееше се напълно.
— В нощта на онази буря си помислих, че… Струваше ми се невъзможно да сте оцелели.
— Както се оказа, Стоманеният легион наблюдавал внимателно придвижването на великаните, така че успяха да ни се притекат на помощ. Изглежда — добави сърдито той, — че двамата с майка ви сте скърбили по едно и също време. Търсихме ви в продължение на дни. Когато нито се завърнахте, нито ви открихме, заключихме, че сте попаднали в плен на великаните и ви е постигнала мъчителна смърт. Щом щитът падна, а майка ви пресече границата на родните земи, ни посрещна киратът. Радостта й бе неизмерима, когато научи, че не само сте останали жив, но и че сте крал, Силваношей. — Гласът му отново стана твърд. — Но после до нас достигнаха сведенията за вас и тази жена от расата на човеците…
Младежът погледна гневно към Кайрин:
— Сега разбирам защо си го довел тук, братовчеде. За да ме поучава. — Той се обърна към прозореца.