— Силваношей… — започна Кайрин.
Самар пристъпи напред и сграбчи рамото на краля.
— Точно така, тук съм, за да ви поучавам. Държите се като разглезено дете. Благородната ви майка така и не повярва на слуховете. Дори обвини елфите от кирата в лъжа. А каква е истината? Ето ме тук, пред вас, принуден да слушам със собствените си уши, че мълвата е била вярна, че си губите времето в хленчене, докато армията на Мрачните рицари тъкмо в този момент нахлува в земите ви! Армия, която чакаше непосредствено до щита и пресече границата в мига, в който той беше свален.
— Това не е истина! — извърна се разгорещено Силван, без да обръща внимание на отчаяните опити на Кайрин да го успокои. — Мина дойде да ни избави. Тя знаеше истината за Циан Кръволок, че драконът е отговорен за издигането на щита и че в действителност щитът бавно ни убиваше. А когато драконът ме уби, нейните ръце ме възвърнаха към живот. Тя… — Младежът замълча, неспособен да продължи.
— Тя ви е казала да свалите щита — каза Самар. — Тя ви е казала как да го направите.
— Да, аз свалих щита! — отвърна предизвикателно Силван. — Постигнах онова, за което майка ми се бореше от години! Наясно си с истината, Самар. Майка ми виждаше този щит такъв, какъвто беше в действителност. Знаеше, че не е издигнат, за да ни предпази и бе права. Знаеше, че е там, за да ни погуби. Какво очакваше да сторя, Самар? Да го оставя намясто? Да гледам как изсмуква живота от народа ми?
— Бихте могли да го оставите достатъчно дълго, за да се уверите, че на границите ви не са се струпали вражески части — отвърна язвително генералът. — Можехте да се посъветвате с кирата и да научите истината, но не, вместо това решихте да се вслушате в една от жените на човеците, водачката на онези, които са дошли тук, за да станат свидетели на унищожението ви.
— Решението беше изцяло мое — каза Силваношей с твърд поглед. — Действах по своя воля. Постъпих така, както би постъпила и майка ми на мое място. Разбираш го много добре, Самар. Самата тя ми е разказвала колко пъти е политала на гърба на грифон, в опит да разбие щита на парчета. Отново и отново, само за да открие, че не може да премине…
— Достатъчно! — прекъсна го нетърпеливо генералът. — Стореното — сторено. — Беше изгубил първия сблъсък и го знаеше. За момент остана дълбоко замислен. Когато заговори отново, в тона му имаше промяна, някаква извинителна нотка: — Млад сте, Силваношей. А младостта има право да допуска грешки, въпреки че тази, боя се, може и да се окаже фатална за делото ни. Все пак, не сме се предали напълно. И още можем да поправим вредата, която — разбира се, с добри намерения — сте успели да нанесете.
Той отметна наметалото си и извади друга наметка с качулка.
— Мрачните рицари тъпчат безнаказано земите на свещената ни столица. Наблюдавах влизането им. Видях жената. Видях как хората в града… особено младите… попадат под властта на нездравото й очарование. Сега не могат да видят истината. Задачата ни е да ги накараме отново да прогледнат. Облечете тази наметка, Силваношей. Ще излезем през тайния проход, който аз използвах и ще напуснем града в създалото се объркване.
— Да напусна града? — Кралят се втренчи изумено в не го. — Но защо?
Самар се канеше да отговори, но с надеждата да спаси първоначалния си план, го изпревари Кайрин:
— Защото си в опасност, братовчеде — каза той. — Нима си мислиш, че Мрачните рицари ще ти позволят да останеш крал? Дори и да се получи така, ще бъдеш просто тяхна марионетка, като братовчед си Гилтас. Като крал в изгнание обаче, ще се превърнеш в силата, която отново ще обедини народа…
„Да тръгна? Не мога да тръгна сега — каза си Силваношей. — Тя идва при мен. Приближава с всеки изминал миг. Може би тъкмо през тази нощ най-сетне ще я взема в прегръдките си. Не бих тръгнал, дори и да зная, че в този миг самата смърт е дошла да ме отведе.“
Той се вгледа в Кайрин, а после и към Самар и не видя в тях приятели, а непознати, които крояха заговор срещу не го. Не възнамеряваше да им доверява живота си. Не можеше да се довери никому.
— Казваш, че хората ми са в опасност — каза най-сетне. Той им обърна гръб и се взря през прозореца, сякаш наблюдаваше града отвъд него. В действителност търсеше нея. — Народът ми е в опасност, а вие искате от мен да избягам, да ги изоставя пред лицето на врага? Що за недорасъл крал ще бъда тогава, Самар?
— Жив крал, Ваше величество — отвърна сухо генералът. — Крал, който мисли достатъчно за народа си, за да предпази себе си и него от гибел. Ще разберат. И ще уважат решението ви.