Подводната лодка бе построена във формата на голяма риба. Бяха използвали дърво, което я правеше достатъчно лека, за да плава, а след това бяха облицовали дървото с желязо, което пък й позволяваше да потъва. Гатанко знаеше, че има манивела, която трябва да завърти, за да кара плавателния съд да се движи напред, друга манивела, която го издигаше и трета, предназначена за спускане. Общият принцип му беше малко смътен, макар да си спомняше обясненията на един от гномите (може би покойният капитан), че манивелата в задната част задвижва перки, които се въртят като полудели и изблъскват кораба напред, че друга перка, но на дъното, запраща Неразрушимия нагоре, а трета, на тавана — надолу.
Също така знаеше, че заедно с въртенето, в задълженията му влиза постоянно да поддържа смазани определени предавки, или по-скоро нямаше абсолютно никакви колебания по този въпрос, понеже всички гноми още от рождение научават, че всяка предавка винаги и по всяко време трябва да бъде смазвана. Беше чувал, че съществуват и мехове, които напомпват въздух в подводната лодка, но тъй като нямаше представа как точно работят, реши, че ще бъде ако не научно, то поне разумно на всеки няколко часа да изкарва кораба на повърхността, за да попълват запасите си от свеж въздух. И понеже меховете така или иначе не работеха и никога не бяха работили, последното се оказа изключително добър ход.
В началото на своето принудително пътешествие Гатанко попита Златна Луна защо е откраднала подводната му лодка, къде възнамерява да отиде и какво смята да прави, когато достигнат целта си. Именно някъде по това време Златна Луна бе направила стряскащото изявление, че следва мъртвите, че мъртвите я направляват и пазят, и че я водят през водите на Новото море към мястото, където трябва да бъде. А когато, съвсем логично, Гатанко се поинтересува защо мъртвите са я накарали да открадне именно неговата подводна лодка, тя бе отвърнала, че това е единственият начин, по който са можели да се измъкнат незабелязано от дракона.
Гномчето положи усилия да заинтригува Златна Луна с начина на работа на кораба и дори да я подлъже да се потруди малко с манивелата, чието постоянно въртене не беше никак лесна работа. Най-малкото — поне мъртвите можеха да предложат помощта си, след като очевидно те бяха начело на пътуването и от тях зависеше всичко. Тя не му обърна внимание. Гатанко окончателно реши, че намира своята пътничка за изключително дразнеща личност и че на драго сърце би обърнал подводната лодка обратно към Лабиринта, с дракон или не, ако не съществуваше една-единствена печална подробност — при цялото си желание, така и не бе открил как да накара кораба да завива. Знаеше единствено да го придвижва нагоре, надолу и напред.
Нито пък, както се оказа, да го накара да спре, като по този начин, без да иска, откри съвсем ново и трагично значение на възклицанието „Земя!“.
Дали поради чиста случайност или заради вещото ръководство на мъртвите, Неразрушимият все пак успя да избегне директен сблъсък или засядане на някой риф. Вместо това корабът заби нос на един пясъчен плаж и остана неподвижен, докато перките му продължаваха да се въртят като полудели, кълцайки на парчета медузи и мекотели, изхвърляйки пяна, пясък и морска вода и хвърляйки в ужас всички случайно мярнали се наоколо птици.
Финалният сблъсък, макар и доста неприятен, не се оказа фатален за пътниците на подводната лодка. Двамата се разминаха само с по няколко натъртвания и порязвания. Последното не важеше за Неразрушимия.
Златна Луна стоеше на пустия плаж и дишаше свежия морски въздух с пълни гърди. Въобще не обръщаше внимание на порязванията по ръцете или синините на челото си. Странното й ново тяло имаше способността да се лекува само със забележителна бързина. Само още няколко мига и кръвта щеше да спре, раните да се затворят, а синините — да избледнеят и изчезнат. Разбира се, болката от нараняванията нямаше да изчезне — нея щеше да продължи да чувства с другото си старо и слабо тяло на възрастна жена.