— Струва ми се, че разполагаме с няколко в залата с подаръците, милорд.
— Донеси ми най-евтиния. И най-накрая искам това. — Таргон начерта една скица и я подаде на ординареца.
— Да, милорд — отговори мъжът, като за миг остана вгледан в нарисуваното. — Ще се наложи да го изработим на ръка.
— Естествено. Отново по образец на елфите. Подчертай последното. И — допълни Господарят на Нощта — очаквам от теб разходите да бъдат сведени до минимум.
— Естествено, милорд — кимна помощникът му.
— Когато заложа инструкциите си в ума на елфидата, искам да я отведете и спуснете близо до Силваност. Разпореди се някой от вестоносците да се подготви за отлитане.
— Разбирам, милорд.
— Още нещо — сети се Таргон. — По някое време в близките две седмици смятам сам да отпътувам за Силванести. Нямам представа кога, така че се погрижи всичко да бъде готово.
— Но защо ви е да ходите там, милорд? — попита сепнато ординарецът.
— Протоколът ще изиска присъствието ми на погребението — отговори Господарят на Нощта.
9
Пръстенът на сълзите
Силванести беше окупирана страна, а Силваност — окупиран град. Най-ужасните кошмари на елфите се сбъдваха наяве. Именно срещу подобен род катастрофи бяха дали разрешението си щитът да бъде издигнат над главите им. Ала вместо това, като зловещо въплъщение на собствените им страхове и недоверие към света, щитът съвсем бавно беше започнал да изсмуква силите и живота им. А когато магическата бариера все пак бе свалена, светът, под формата на войници и Мрачни рицари, беше нахлул в Силванести. Изтощени и болни, елфите просто капитулираха и предадоха града си на своя най-зъл враг.
Членовете на кирата предвиждаха най-лошото. Говореха за лагери за роби, плячкосване и пожарища, за мъчения и убийства. Подканяха елфите да се бият, додето смъртта не вземе всеки един от тях. По-добре да умрем свободни, казваха от кирата, отколкото да живеем като роби.
Измина седмица и нито един от жителите на Силванести не бе извлечен от дома си, за да бъде убит или изтезаван. Никой не пронизваше бебета на върха на копието си. Никой не изнасилваше жени и не ги оставяше да умрат в калта. Мрачните рицари дори не навлязоха в Силваност. Вместо това се разположиха на лагер пред стените му, на бойното поле, където преди това се бяха сражавали, а Мина бе паднала в плен. Първата заповед, която войниците й получиха, беше не да опожарят до основи столицата, а да изгорят трупа на дракона Циан Кръволок. Един малък отряд от рицари дори влезе в битка, за да прогони група навлезли в незащитените земи на елфите великани, които, въодушевени от падането на щита бяха направили опит да нахлуят в страната. Мнозина сред по-младите от елфите наричаха Мрачните рицари свои спасители.
Деца биваха излекувани и сега играеха под ярките слънчеви лъчи, на поляни, покрити със зелена трева. Жените се разхождаха из градините си и откриваха радост в цветята, които преди бяха чезнали под пагубното влияние на щита. По улиците крачеха мъже — свободни и неоковани. Кралят Силваношей си оставаше владетел. До Водачите на Дома се допитваха по всички въпроси. Един по-невнимателен страничен наблюдател лесно можеше да заключи, че не елфите, а Мрачните рицари бяха тези, които са капитулирали.
Да се каже, че от кирата бяха разочаровани, би било несправедливо. Неговите членове бяха верни на народа си и се радваха — а повечето даже изпитваха благодарност, — че поне засега кървавата баня, която предвиждаха, не се е състояла. Някои от по-възрастните от граничните патрули твърдяха, че случващото се с елфите е по-лошо. Те не харесваха приказките за новия Един Бог. И нямаха доверие на Мрачните рицари, които според тях не бяха и наполовина толкова миролюбиви, колкото изглеждаха на пръв поглед. До кирата достигаха слухове за техни другари, които са били заловени и мистериозно отвлечени на гърбовете на сини дракони. За изчезналите така и не се чуваше нищо повече.
Алхана Звезден бриз нахлу заедно с частите си през границата на Силванести веднага щом щитът падна и понастоящем се намираше в териториите северно от столицата. Никога не се задържаха на едно и също място задълго и постоянно сменяха разположението на своя лагер, като прикриваха грижливо следите си и се сливаха незабележимо сред дърветата, които много от тях, включително и Алхана, някога така добре бяха познавали и обичали. Тя не се страхуваше, че могат да ги открият. Петте хиляди войници на рицарите и бездруго правеха всичко възможно да задържат Силваност. Командирът им щеше да постъпи глупаво, ако раздели частите си, за да се впусне из непознати територии в преследване на елфи, които са били родени и отгледани из околните гори. Все пак Алхана бе оцеляла толкова дълго, само защото никога не правеше компромиси с безопасността си, така че силите й си оставаха в постоянно движение.