— Братовчеде — повтори внимателно Кайрин, — Мина се разхожда по улиците на града, влиза и излиза от двореца, когато пожелае. Говори свободно с офицерите си и от онова, което чувам, дори тези с най-висок чин й отстъпват във всичко. Признай го най-сетне. Ако иска да се видите, ще дойде сама.
Силваношей вече се обличаше в най-хубавите си дрехи и или се преструваше, или наистина не го слушаше. Кайрин усети как сърцето му се свива от мъка. С все по-голямо безпокойство следеше как това странно момиче обсебва Силван. Още от самото начало беше предположил, че Мина използва краля, за да постигне собствените си цели, макар че нямаше никаква представа какви могат да бъдат те. Една от причините, поради които искаше да отведе Силваношей в гората при силите на съпротивата, бе, че се надяваше по този начин да го отдалечи от нея, да разкъса смъртната й хватка. Планът му се беше провалил. Кайрин вече не знаеше как да постъпи.
Силван бе изгубил апетита си напълно. Беше отслабнал. Нощем не спеше, но скачаше при всеки шум с надеждата, че това е тя и дългоочакваната им среща ще се състои. Дългата му коса бе изгубила блясъка си и висеше на кичури. Младежът гризеше ноктите си почти до живеца. Мина лекуваше елфите и ги възвръщаше към пълноценен живот, ала едновременно с това убиваше техния крал.
Облечен в кралската си мантия, позлатен от главата до петите, Силваношей вече беше готов да напусне покоите си.
Независимо, че постъпката му вероятно би била счетена за непоправима дързост, и с риск да бъде порицан, Кайрин все пак направи един последен опит да го възпре:
— Братовчеде — произнесе меко и с привързаността, която изпитваше от дъното на душата си, — не го прави. Не се унижавай. Опитай се да я забравиш.
— Да я забравя — изсмя се глухо кралят. — Все едно да ми предложиш да забравя да дишам!
Той отблъсна ръката на братовчед си и излетя през вратата. Позлатената мантия се вееше около слабото му тяло.
Кайрин го последва с нарастващо безпокойство. Придворните се покланяха, когато младият крал ги подминаваше, като не един и двама от тях направиха опит да привлекат вниманието му. Силван не ги забелязваше. Той прекоси почти целия дворец и навлезе в крилото, където се бяха настанили Мина и нейните рицари. В пълна противоположност с оживените части от Кулата, които обитаваше той, крилото на Мина беше смълчано и празно. Пред една затворена врата стояха на пост двама рицари. Щом го забелязаха, те почтително отдадоха чест, но не се отдръпнаха от пътя му.
Силваношей им хвърли заплашителен поглед.
— Отворете вратата — нареди той.
Рицарите не помръднаха.
— Дадох ви заповед — произнесе Силван, като се изчерви така, все едно някой беше облял бледото му лице в кръв.
— Съжалявам, Ваше величество — отвърна единият, — но имаме заповед да не допускаме никой.
— Аз не съм никой! — потрепери гласът на младежа. — Аз съм крал. Това е моят дворец. Всички врати са отворени за мен. Изпълнявайте!
— Братовчеде — приближи се притеснено Кайрин, — моля те, ела.
Внезапно вратата се отвори. В очертанията й застана минотавърът. Рогатата му глава се издигаше почти до позлатената рамка. Наложи му се да се наведе, за да премине.
— Каква е тази врява? — поиска да узнае гръмовно. — Пречите на командира.
— Негово величество умолява да получи аудиенция при Мина, Галдар — обясни един от рицарите.
— Не, не моля! — каза разгневено Силваношей. Той се втренчи унищожително в изпречилия се на пътя му минотавър. — Отдръпни се. Ще говоря с нея. Не можете да я държите заключена и далеч от мен!
Кайрин внимателно наблюдаваше рогатото създание и забеляза как за момент устните му се поколебаха, сякаш се канеше да се усмихне презрително, ала в последния момент минотавърът успя да се овладее и изражението му отново стана тържествено и сериозно. Той се поклони и отстъпи.
— Мина — изрече, като се обърна. — Негово величество кралят на Силванести е дошъл да се срещне с теб.
Силваношей нахлу в стаята.