— Мина! — извика, а чувствата му извираха от гласа, устните, протегнатите ръце, от очите му. — Мина, защо не идваше при мен?
Момичето седеше зад писалище, покрито със свитъци и карти, една от които понастоящем лежеше развита пред нея. Подвитите й краища бяха застъпени с кама и боен чук. За последен път Кайрин я бе зърнал в деня на битката с Циан Кръволок. Тогава тя носеше грубите дрехи на затворница и крачеше към собствената си екзекуция.
Но се беше променила. Преди пет дни главата й бе обръсната, покрита с едва набола, мека като пух коса. Сега косата беше пораснала малко, бе гъста и леко накъдрена, опалена в червеникаво в лъчите, струящи през кристалните стъкла на прозорците зад гърба й. Върху плетената ризница на Рицарите на Нерака девойката носеше черна туника. Очите с цвят на кехлибар, които се взираха в Силван, изглеждаха студени и отдалечени и все още съдържаха в себе си бележките по картата, пътища и градове, хълмове и планини, реки и долини. Сега в тези очи нямаше място за младия крал.
— Силваношей — произнесе след един безкраен миг, докато пътищата и градовете в златистите й очи съвсем бавно се замениха с неговия образ. — Простете ми, че не дойдох по-рано, за да отдам почитта си, Ваше величество, но бях изключително заета.
Уловен в кехлибарените очи, кралят усети леко замайване.
— Мина! Почитта си? Как изобщо можеш да говориш така пред мен? Обичам те, Мина. Мислех, че… Мислех, че и ти ме обичаш.
— Обичам те, Силваношей — отвърна тя с такъв тон, все едно говореше на капризно дете. — Единият Бог те обича.
Очите й не го изпускаха. Кехлибарът го поглъщаше, втвърдяваше се, не му позволяваше да помръдне.
— Мина! — извика агонизиращо той и се хвърли към нея.
Само за част от секундата минотавърът се озова пред него и измъкна меча си.
— Силван! — изкрещя предупредително Кайрин, като го улови за рамото.
Младежът най-сетне изгуби сили. Сътресението от преживяното бе твърде силно. Уловен за ръката на братовчед си, той рухна на пода, като едва не го повлече след себе си.
— Негово величество не се чувства добре. Отведете го обратно в стаята му — каза Мина и добави състрадателно и поомекнало: — Предайте му, че ще се моля за него.
С помощта на прислугата Кайрин успя да отнесе Силван в покоите му, минавайки през поредица от тайни галерии и стълбища, за да не види никой от придворните в какво жалко състояние се намира кралят им. Веднага щом стигнаха, младият крал се хвърли в леглото и повече не пожела да проговори никому. Кайрин остана дълго край него, поболян от тревога. И чака, додето с облекчение установи, че изтощението е надвило над скръбта и Силван е заспал.
Мислейки, че сънят му вероятно ще продължи с часове, той реши също да си почине. Разпореди се никой да не безпокои Негово величество. Слугите спуснаха завесите и притъмниха спалнята. После излязоха на пръсти и затвориха вратата след себе си. Във всекидневната засвириха музиканти. Нежната мелодия щеше да успокои съня на владетеля на елфите.
Силваношей спа тежко и като упоен в продължение на няколко часа, а когато се събуди, се почувства още по-уморен и разнебитен. Остана вгледан в сенките. Продължаваше да чува гласа й: Бях заета, твърде заета, за да дойда… Ще се моля за теб. Думите й бяха като добре наточена стомана и се врязваха в него всеки път щом си ги припомнеше. Повтаряше си ги отново и отново, а острието им се забиваше в сърцето и гордостта му. Знаеше, че го е обичала, но сега едва ли някой щеше да му повярва. Всички смятаха, че просто го е използвала и сега го съжаляваха така, както го съжаляваше и тя.
Разгневен, неутешим, той отхвърли копринените чаршафи и бродираната пухена завивка и напусна леглото. Хиляди планове се бореха за надмощие в пламналия му ум. Планове да я спечели отново, планове да я унижи, благородни планове, в които вършеше нечувани подвизи, само за да не мисли за нея, а сетне и такива, в които се хвърляше в краката й и я молеше да го обикне отново. Откри, че никой от кроежите му не успокоява нанесените рани, че нито един не потушава ужасната болка.
Крачеше напред-назад из стаята си, потънал в мисли. Пътят му минаваше покрай писалището, но беше толкова погълнат, че дори не забелязваше странния цилиндричен калъф върху него. Най-сетне — при двайсетото или двайсет и първото обръщане — един прашен слънчев лъч проряза цепнатината между завесите и освети достатъчно ярко калъфа, приковавайки вниманието му.