Младежът спря озадачено. Същата утрин калъфът не беше там. Поне това можеше да твърди със сигурност. Не му принадлежеше, не носеше кралския герб, нито беше богато декориран, каквито бяха обикновено онези, които пренасяха писмата му. Всъщност дори изглеждаше малко износен, като от продължителна употреба.
Веднага му хрумна необузданата мисъл, че навярно е на Мина. Идеята бе изцяло лишена от здрав разум, но когато някой е влюбен, всичко е възможно. Той посегна към него, ала за момент се поколеба.
Силваношей може и да беше младеж, чезнещ от любов, но не се беше побъркал дотам, че да забрави уроците, научени по време на живота, изпълнен с непрестанно бягство от убийци, искащи да му го отнемат. Беше чувал за писма, които съдържат в себе си смъртоносни змии или изхвърлят отровен газ. Трябваше да повика някой от пазачите и да го накара да го отвори.
— Но какво значение има? — запита се с горчивина. — Ако умра, значи ще умра. Тогава поне най-сетне ще се освободя от тези ужасни мъки. Но… може и да е от нея!
Посегна и вдигна калъфа. Побави се само колкото да прегледа восъчния печат, но беше твърде зацапан и не успя да го разпознае. Счупи го в пристъп на безразсъдство и се забори с капака с разтреперани пръсти. Най-сетне го отвори с такава сила, че от калъфа излетя някакъв предмет, падна на килима и остана проблясващ на мястото си в светлината, бликаща между завесите.
Наведе се и се втренчи изумено в него. Сетне го вдигна. Между палеца и показалеца си държеше пръстен — халка, инкрустирана с рубини във формата на сълзи. Вероятно дори кървави капки, ако човек си дадеше труда да даде най-точното определение. Личеше си, че изработката на пръстена е майсторска. Само занаятчиите на елфите притежаваха подобни умения.
Сърцето му заби още по-бързо. Пръстенът идваше от Мина. Беше сигурен в това! Надникна в цилиндричния калъф и видя, че вътре има навито писмо. Остави пръстена на писалището и извади писмото. Още при първите прочетени думи усети как и малкото ручейче надежда, избликнало в сърцето му, отново пресъхва. Ала ето, че на надеждите му отново бе съдено да изригнат като всепоглъщащи пламъци. И колкото повече се вдълбочаваше в писмото, толкова по-силно се разгаряха те.
Обични сине,
Писмото ми ще бъде кратко, тъй като напоследък съм много болна. Вече се възстановявам, но все още съм твърде слаба, за да пиша. Ето защо една от прислужниците ми пише вместо мен. До нас достигнаха слухове, че си влюбен в момиче от расата на човеците. В началото се разгневих, ала болестта ме доведе тъй близо до смъртта, че нямаше как да не погледна на живота с по-други очи. Желая единствено твоето щастие, Силваношей. Този пръстен има магически свойства. Ако го дадеш на онази, която те обича, любовта й ще продължи вечно. А ако го дадеш на жена, която не те обича, той ще я накара да се влюби в теб със страст, която ще бъде равна на твоята.
Вземи пръстена с благословиите ми, любими синко, и го дай на обичаната от теб заедно с моята целувка.
Писмото бе подписано с името на майка му, макар подписът да не беше неин. Навярно го беше продиктувала на някоя от елфидите — някога нейни придворни, а сега просто приятелки. Не разпознаваше почерка, ала в това нямаше нищо чудно. За момент бе почувствал тревога от болестта на майка си, ала бързо се успокои, когато научи, че вече е по-добре. Радостта му обаче — щом прочете и препрочете указанията за свойствата на магическия пръстен — беше просто неописуема. Радост, която надхвърляше всичко, включително разума и логиката.
Той вдигна безценната скъпоценност до устните си и я целуна. Сетне се впусна в планове за предстоящо празненство. Планове, с които да покаже на целия свят, че Мина обича него и само него.
10
Годежно празненство
В Кулата на звездите царяха оживено вълнение и усилена подготовка. Негово величество Говорителят на звездите даваше голямо празненство в чест на Мина, спасителката на Силванести. По правило, поне за елфите, подобно празненство щеше да отнеме месеци приготовления, дни, прекарани в агония над списъка с гостите, седмици в уточнения с готвача, още седмици в аранжиране на масата и избор на най-подходящите цветя. Съвсем типично за младостта на краля е, твърдяха някои, че вместо да се вслуша в традициите, е наредил празненството да бъде готово в рамките на двайсет и четири часа.
Министърът по протокола прекара цели два от тези безценни часове в напразни опити да убеди Негово величество, че подобен подвиг е отвъд възможностите на когото и да било. Кралят бе непреклонен, така че на министъра не му остана нищо друго, освен да впрегне цялата си воля и енергия и да се залови за работа.