Силваношей беше облечен и готов много преди полунощ и сега му се струваше, че часовете, оставащи до празненството, са натоварени на гърбовете на охлюви — толкова бавно отминаваха. Тревожеше се, че нещо може да се обърка напълно, въпреки че сам и цели осем пъти беше проверил масите, и дори се бе наложило да го разубеждават да не го прави за девети път. Нестройното свирене на музикантите му се струваше като най-сладкото нещо на света, понеже означаваше, че до полунощ остава едва час. Дори заплаши да удари плесница на министъра по протокола, който продължаваше да настоява, че кралят в никакъв случай не бива да се появява на угощението преди останалите гости. Получи се така, че Силваношей пръв се завтичаше да посрещне пристигащите, за да ги поздрави лично, за да ги очарова и обърка напълно.
Носеше рубинения пръстен в себе си, прибран в украсена със скъпоценности кутийка, в кадифена торбичка, пъхната в синия му кадифен жакет под копринената риза. Проверяваше толкова често дали кутийката си е на мястото близо до гърдите му, че постепенно гостите със смущение започнаха да си задават въпроса дали младият крал не страда от болки в сърцето. Никой от тях не бе виждал Негово величество толкова радостен — не и от деня на коронацията насам, но постепенно веселието му зарази и тях и всички най-сетне забравиха напълно за страховете си.
Мина се появи в полунощ и с това радостта на Силваношей стана пълна. Водачката носеше връхна дреха от бяла коприна — проста и без допълнителна украса. Единственото й украшение бе медальонът, с който никога не се разделяше — съвсем обикновен, без каквито и да е декорации по него. Тя също беше в приповдигнато настроение и побърза да поздрави познатите й елфи, като се обърна към всекиго по име, приемайки благословиите и благодарностите им, задето ги е излекувала. Изглеждаше поне толкова стройна, колкото и всяка друга елфида и почти толкова красива, твърдяха всички, което, поне за тях, беше един от най-големите комплименти, отправян към човешко същество.
— Благодаря ви за указаната чест, Ваше величество — произнесе Мина, щом се приближи и се поклони пред Силваношей.
Младежът не можеше да й позволи да му се кланя, така че взе ръката й и я накара да се изправи.
— Иска ми се да имахме време за по-добра подготовка — отвърна. — Някой ден ще ти покажа истинска елфическа церемония. — На нашата сватба, пееше сърцето му.
— Не заслужавам подобна почит — каза тя, като хвърли незаинтересован поглед към красиво украсените маси, нежните цветя и неизброимите свещи, озаряващи нощта. — Благодаря ви за тази вечер. Дълго очаквах и се подготвях за подаръка, който се каните да ми дадете. Надявам се да се покажа достойна за него — допълни тихо, почти с благоговение.
Силван замълча поразено, почувствал как стаеното очакване от предстоящата чудна изненада изведнъж го напуска. Значението на думите й го порази. Честта, която й указваше. Дълго чаканият подарък, който се канеше да й даде. Надяваше се да се покаже достойна. Какво друго можеше да значи всичко това, освен че има предвид дара на любовта му?
Той въодушевено целуна ръката, която тя му предложи. Вътрешно се заричаше след няколко часа да целува устните й.
Музикантите спряха да свирят. Сребърните камбанки оповестиха, че вечерята е сервирана. Силваношей пое към почетните места на главната маса, повел Мина под ръка, за да я настани вдясно от себе си. Човеците и останалите елфи също заеха местата си, или поне така предполагаше, че се е случило. Не би могъл да бъде напълно сигурен, както в този момент едва ли би могъл да се закълне, че наоколо има някой друг, освен тях, че звездите са на небето и че земята е под краката им.