— Служете на Единия Бог — каза тя. — Това е единствено то, което се иска от вас.
— А ако изберем да не служим нему? — попита намръщено и мрачно Кайрин. — Тогава какво?
— Единият Бог избира нас, Кайрин — произнесе Мина, вгледана в потрепващия пламък на свещите в чашата си. — Ние не избираме Единия. Живите му служат. Мъртвите — също. Особено те — прибави толкова тихо и с такъв стаен копнеж тя, че я чу само Силваношей.
Взорът и необикновеното й изражение внезапно го вледениха.
— Хайде, братовчеде — каза младият крал, като хвърли на Кайрин предупредителен и раздразнен поглед. — Да сложим точка на философските дискусии. От тях ме заболява главата. — Той даде знак на прислугата. — Още вино. Донесете плодове и сладки. Предайте на музикантите да засвирят отново. Да забравим за разговора — каза през смях към Мина.
Кайрин повече не отвори уста. Вместо това остана на мястото си, вгледан разтревожено към своя братовчед.
Мина не слушаше Силван. Очите й блуждаеха из тълпата. Изпитвайки ревност към всеки, който крадеше вниманието й от самия него, кралят бързо установи, че тя търси някого. Проследи движението на очите й и разбра, че се спират върху всеки един от нейните офицери. И всеки от тях й отвръща или с поглед, или — в случая с минотавъра — с едва доловимо поклащане на рогатата глава.
— Не се тревожи за нищо, Мина — обади се Силваношей с леко напрегнат глас, за да й подскаже неудоволствието си. — Държанието на хората ти е отлично. Всъщност далеч по-добро, отколкото се надявах. Минотавърът счупи само една чаша, раздроби чиния и проби дупка в покривката на масата. Освен това се оригна толкова гръмогласно, че сигурно са го чули чак в Торбардин. Признавам, вечерта се оказа изключително успешна.
— Дреболии — измърмори тя. — Толкова много дреболии. Всичко е тъй безсмислено.
Внезапно тя хвана ръката му, но в действителност сякаш бе уловила самото му сърце. Очите с цвят на кехлибар се взряха в него:
— Подготвям ги за онова, което ще последва, Ваше величество. Въобразявате си, че опасността е преминала, но грешите. Опасността ни дебне отвсякъде. Има такива, които се страхуват от нас и които желаят унищожението ни. Не бива да позволяваме на задоволството от леката музика и доброто вино да ни затваря очите. Така че напомням на офицерите си, че все още имат своите задължения.
— Каква опасност? — попита вече обезпокоено Силван. — Къде?
— Близо е — отвърна тя, привличайки го все по-навътре в кехлибара. — Много близо.
— Мина — изрече Силваношей. — Щях да изчакам малко, преди да ти го дам. Бях си подготвил дори реч… — Той поклати глава. — Забравил съм всяка дума от нея. Не че има значение. Думите, които наистина искам да ти кажа, са в сърцето ми, и ти знаеш какви са те. Доловила си ги в гласа ми. И си ги виждала всеки път, когато сме се срещали.
Младежът порови в жакета си и извади кадифената торбичка. Бръкна в нея, взе сребърната кутийка и я постави на масата пред Мина.
— Отвори я — подкани той водачката. — За теб е.
Тя се взира в кутийката в продължение на дълги секунди. Лицето й бе силно пребледняло. Младежът чу как от устните й се откъсва тиха въздишка.
— Не се тревожи — повтори одрезгавяло той. — Не искам нищо в замяна. Не сега. Надявам се, че един ден сама ще ме обикнеш или поне, че ще изпиташ някаква привързаност към мен. Някой ден. Ако носиш този пръстен.
Забелязал, че тя се колебае да отвори кутийката, Силваношей сам вдигна капачето.
Рубините, с които беше инкрустирана халката, засияха в светлината на свещите като кървави капки — потекли от самото му сърце.
— Ще го приемеш ли, Мина? — попита отчаяно той. — Ще приемеш ли този пръстен и ще го носиш ли заради мен?
Тя протегна ръка — студена и непотрепваща.
— Ще приема пръстена и ще го нося — отвърна. — Заради Единия Бог.
Тя сложи халката на показалеца на лявата си ръка.
Радостта на младежа беше безгранична. В началото се бе подразнил, че отново е вмъкнала този неин бог в разговора, но вероятно го правеше, за да получи благословията му. Силваношей нямаше нищо против и сам да се помоли на Единия Бог, да падне на колене, ако трябва, стига това да му дадеше любовта й.
Зачака нетърпеливо за първите признаци от въздействието на магията на пръстена, зачака Мина да го погледне с обожание.
Тя се взря в халката и я завъртя така, че рубините да проблеснат. В този миг за Силваношей не съществуваше никой друг. Никой, освен тях двамата. Хората на масата, хората на празненството, всички по света, бяха просто размазани петна от пламъчета на свещи, музика и аромат на гардении и рози. Всичко останало беше Мина.