Ударът го накара да залитне. Беше дошъл от юмрука на минотавъра, но дори когато счупи челюстта му, Силван не усети нищо. Истинският удар идваше от познанието за собствената му вина. Обичаше Мина, а я бе погубил.
Следващият удар го потопи в мрак.
11
Пробуждане
С идването на зората звездите съвсем бавно започваха да избледняват. Ярките им точици изгасваха една по една, надмогнати от още по-яркия огън над Крин. Зората не носеше надежда за народа на Силванести. От смъртта на Мина бяха изминали един ден и една нощ. Генерал Дога лично бе издал заповед мерките за сигурност около столицата да бъдат затегнати, а портите й — затворени. Заради собствената им безопасност, на елфите бе заповядано да останат по домовете си, а и самите те не бяха възразили. По улиците крачеха патрули. Разнасяха се единствено звуците от пристъпващите тежко подковани ботуши и по някоя случайна, остро издадена заповед.
В лагера на Рицарите на Нерака пред стените на Силваност тримата най-висши офицери се бяха събрали до командната палатка на Мина. Срещата им трябваше да се състои по изгрев. Тримата пристигнаха почти едновременно и сега се гледаха смутено и нерешително. Никой не искаше да пристъпи в празната палатка. Духът й все още се усещаше във вътрешността й. Мина присъстваше във всеки един предмет и това присъствие се долавяше още по-ясно в нейното отсъствие. Най-сетне Дога отметна платнището на входа със строго изражение и влезе вътре, последван първо от Самювал и чак тогава от Галдар.
Щом се озоваха в палатката, капитанът запали една маслена лампа, за да прогони нощните сенки, които все още не искаха да напуснат мястото. Тримата се огледаха безрадостно. Въпреки че се бе преместила в палата, водачката предпочиташе да живее и работи сред войниците. Първоначалната й палатка, заедно с част от мебелировката, бяха останали в ръцете на великаните. Новата бе пъстра и изработена по елфически образец. Човеците бързо бяха решили, че подхожда повече на палячо, отколкото на военен предводител, но не можеха да не признаят, и то с възхищение, дори и да беше неохотно, че е лека, лесна за опаковане и издигане и че предпазва от природните стихии далеч по-успешно, отколкото палатките, с които запасяваха Мрачните рицари.
Вътре имаше маса, заета от двореца, няколко стола и походно легло, където Мина понякога спеше, ако се наложеше да работи до късно. От празненството насам никой не беше влизал в тази палатка. Личните вещи на водачката стояха недокоснати по местата си. Върху масата бе простряна карта, изпъстрена с бележки с нейния почерк. Малки дървени блокчета и стрелки отбелязваха движенията на войски. Галдар незаинтересовано хвърли един поглед, решил, че това е карта на Силванести. Когато обаче установи, че съвсем не е така, въздъхна и поклати рогатата си глава. Източният край на света бе застъпен с очукано тенекиено канче, наполовина пълно със студен тарбиански чай. На северозапад същата функция изпълняваше разтопена свещ. Явно Мина бе работила едва ли не до последния момент преди празненството. Част от восъка на свещта се бе стекъл по картата, плъзгайки се през Новото море. Дълбоко в гърдите на Галдар нещо заклокочи. Той потърка зурла и отмести поглед.
— Какво е това? — попита Самювал, като се доближи и също се взря в картата. — Проклет да съм — обади се след минутка. — Соламния. Изглежда ни чака дълъг път.
Минотавърът се намръщи.
— Път! Ха! Мина е мъртва. Лично проверих пулса й и не го долових. Нещо със сигурност се е объркало!
— Тихо, може да ни чуят стражите — предупреди го капитанът, като се озърна към платнището на входа. Беше пристегнал кожените върви, но отвън стояха двама пазачи.
— Освободи ги — обади се Дога.
Самювал отиде до изхода и подаде глава навън:
— Намерете си работа при готвача. Върнете се след час.
Побави се само колкото да хвърли един поглед към палатката в непосредствена близост до тях. Там бе спяла Мина преди смъртта си и пак там държаха тялото й сега, положено на походното легло, облечено в бели дрехи. В краката й стояха струпани бронята и оръжието й. Стените на палатката бяха навити нагоре, за да могат всички да виждат водачката и да й отдадат последната си почит. Войниците и рицарите не само идваха да го сторят, но и оставаха. Онези от тях, които нямаха задължения, поддържаха бдението през целия ден след смъртта й, както и през изминалата нощ. А щом настъпеше време да поемат поста си на друго място, другарите им с готовност ги отменяха. Цареше тишина. Никой не говореше.