Мълчанието им не бе продиктувано единствено от скръбта, но и от гнева. Елфите бяха убили тяхната Мина и сега трябваше да си платят. Някои дори бяха надигнали глас да изравнят Силваност със земята още през нощта на смъртта й, ала командирите им бяха забранили. Часовете веднага след злощастното събитие бяха преминали мъчително за Дога, Самювал и Галдар. Само отново и отново повтаряните думи „По заповед на Мина“, успяваха да удържат побеснелите войни в някакво подобие на примирение.
Генерал Дога бързо им бе намерил работа, нареждайки да отсекат дървета за погребалната клада. Войниците, много от които със сълзи на лицата си, се бяха заели със зловещата задача с желание и воля, отсичайки дърветата на Силванести с такова удоволствие, сякаш посичаха самите елфи. Жителите на Силваност се вслушваха във виковете на умиращите дървета — горите на Силванести никога дотогава не бяха усещали силата на брадвата — и скърбяха дълбоко, но и трепереха от страх. Работата продължи през целия изминал ден и през последвалата го нощ. Погребалната клада беше почти готова. Ала готова за какво? Тримата офицери не бяха напълно сигурни.
Тримата се настаниха около масата. Отвън долитаха шумовете на лагера и глухите удари на брадвите. Мъжете продължаваха да влачат още и още гигантски дънери към растящата купчина в средата на полето, където елфите бяха победили войниците на Мина, а сетне сами бяха паднали пред мощта й. Все пак работата им бе мълчалива. Не се чуваха смехове и закачки, нито пък песни. Войните мълчаха мрачно и всеки изпълняваше задълженията си.
Дога нави картата и я остави настрана. Генералът имаше неумолимо лице, обрамчено с гъста брада. Беше на около четиридесет, нисък и на вид поне толкова широк, колкото висок. Едва ли можеше да бъде наречен дебел, а по-скоро набит и здрав. Черната, гъста и къдрава брада неминуемо пораждаше сравнения и заедно с ниския ръст му бе спечелила прозвището Джуджето-генерал. Не че имаше дори далечно кръвно роднинство с джуджетата, както при всеки удобен случай подчертаваше с помощта на юмруците си пред дръзналите да направят подобно предположение, и без съмнение бе човек до мозъка на костите, а също така и член на ордена на Мрачните рицари на Нерака от цели двайсет години насам.
Строго погледнато, Дога беше офицерът с най-висок чин сред тях, ала фактът, че се бе присъединил към тях на най-късен етап, го поставяше в неизгодна ситуация. Офицерите и войниците на Мина все още не го познаваха и веднага бяха изпитали недоверие към него. Генералът също не гледаше с добро око на тях и особено на новоиздигналото се девойче, което — и това го бе поразило и раздразнило най-силно — му беше изпратило подправени заповеди, за да го доведе до границите на Силванести в търсене на яйца от кендер.
Когато най-сетне се добра до страната на елфите с неколкохилядна армия зад гърба си, откри, че щитът все още си стои на място и че никой и нищо не може да премине през него. Съгледвачите вече донасяха, че наблизо се събира огромна войска на великаните, готова да нанесе смъртоносен удар на Мрачните рицари, откраднали земите им. Дога и частите му се намираха в капан. Не можеха да се изтеглят, понеже това би значело да предприемат нов поход през териториите на великаните, но не можеха и да продължат напред. Генералът тъкмо бе изругал по адрес на Мина високо и освирепяло, когато щитът просто изчезна.
В началото докладите за случилото се го изумиха и накараха лично да отиде, за да се увери с очите си. Изпитваше силни съмнения дали да даде заповед за потегляне, тъй като се боеше, че мигом пред тях ще изскочи гора от елфи, многобройни като посивелите мъртви дървета, растящи из земите край границата. Но тогава откъм вътрешността се зададе на кон един от офицерите на Мина и започна да им маха.
— Мина ви подканя да не се боите и да продължите напред, генерале — извика рицарят. — Елфическата армия е в Силваност, но е отслабена значително от битката с дракона Циан Кръволок и пагубното влияние на щита. Сега не представляват заплаха за вас. Пътят ви е открит.
Дога се вслуша в подканата, макар и с несекваща подозрителност. Докато пресичаха границата, не сваляше ръка от меча си, в очакване всеки момент да попадне на засада от хиляда остроухи. Армията му така и не бе срещнала съпротива — дори напротив. Елфите, които срещаха, залавяха с лекота и убиваха, след което, съгласно заповедта на лорд Таргон, започнаха да му ги изпращат.