— Тя обеща, че Единият Бог ще внесе смут сред редиците на враговете ни — изрече тежко Галдар. — Но никога не ни е обещавала, че отново ще я видим жива…
— Там, в палатката на командира! — извика нечий глас. — Нося съобщение от лорд Таргон. Позволете да се представя.
Тримата се спогледаха. Дога забързано се изправи и развърза вървите на платнището. Вестоносецът пристъпи вътре. Носеше бронята на драконов ездач, беше обветрен и покрит с прах. Той отдаде чест и подаде на генерала цилиндричния калъф със съобщението.
— Не очакват отговор, милорд — каза мъжът.
— Много добре. Свободен си. — Дога разгледа печата на капака и отново се втренчи в другите двама офицери.
Щом вестоносецът излезе, генералът удари калъфа в масата, за да разчупи печата. Капитанът и минотавърът проследиха как вади свитъка и го развива. Той прегледа бегло написаното и отново вдигна очи, в които се четеше триумф.
— Идва — каза той. — Мина беше права.
— Слава на Единия Бог — въздъхна облекчено Самювал. Той смушка с лакът Галдар: — Е, какво ще кажеш сега, приятелю?
Минотавърът сви рамене и кимна, но не каза нищо. Когато генералът и капитанът вече бяха излезли, за да дадат разпореждания на помощниците си за предстоящото пристигане на Негова светлост, Галдар все още стоеше съвсем сам в палатката, където продължаваше да витае духът на Мина.
— Ще славословя Единия Бог, щом докосна ръката ти и отново усетя, че е топла — прошепна й тихо. — Не по-рано.
Лорд Таргон и шестимата му телохранители пристигнаха около час след залез. Телохранителите и Негова светлост яздеха сини дракони. За разлика от повечето високопоставени офицери в Ордена, Таргон не разполагаше със собствен дракон, така че всеки път взимаше по някой от конюшните. Това съкращаваше разходите му, или поне това бе неговото обяснение. В действителност, ако наистина искаше да притежава свой дракон, нищо не би го спряло да го направи и дори да прехвърли разноските към перото на общите разходи. Всъщност, Господарят на Нощта не желаеше дракон, понеже нито харесваше създанията, нито пък им имаше каквото и да е доверие. Може би последното се дължеше на факта, че като ментат Таргон много добре разбираше, че в отговор драконите също не го харесваха и не му се доверяваха.
Освен това не намираше каквото и да е удоволствие в ездата на дракон и винаги когато беше възможно, пътуваше на гърба на кон. В този случай обаче, колкото по-бързо отдадяха девойчето на пламъците, толкова по-добре, така че с радост се бе лишил от собствения си комфорт в замяна на крайната цел. И беше взел със себе телохранители, не защото искаше да направи впечатление или се боеше от нападение, но понеже бе убеден, че драконът ще се опита да стори нещо, с което да го изложи на опасност — без значение дали би се обърнал наопаки, за да го отърси от гърба си, или би прелетял през буреносен облак. Господарят на Нощта искаше край него да има и други ездачи, тъй че ако възникнеше нужда, някой да го спаси.
Офицерите му много добре знаеха този факт. Всъщност, Дога дори се смееше по този повод заедно с Галдар и капитан Самювал, докато тримата наблюдаваха мързеливия заход на сините дракони над мястото за кацане. Армията на Мина бе строена на бойното поле. Не присъстваха единствено мъжете, които все още бяха заети с довършването на погребалната клада. Събитието щеше да се състои по обяд — в часа, който самата тя бе определила за погребението си.
— Мислиш ли, че биха рискували вратовете си, за да спасят користолюбивия стар мишелов? — попита Самювал, вгледан в кръжащите дракони. — Доколкото съм чувал, повечето хора край него биха предпочели да видят как тялото му се търкаля по острите скали и изчезва в някоя бездънна пропаст.
Дога изсумтя.
— Таргон полага специални усилия винаги да остане жив. Взима със себе си само рицари, на които дължи огромни суми пари.
Сините дракони започнаха да кацат на земята. Крилете им вдигаха огромни вихрушки от прах. Ездачите излязоха от стелещите се облаци, потърсиха с очи почетната стража и се насочиха към нея. Офицерите от щаба на Мина тръгнаха, за да ги посрещнат.
— Кой от тях? — попита капитанът, понеже никога дотогава не бе срещал лично водача на Рицарите на Нерака. Той любопитно огледа високите, сериозни рицари, приближаващи с решителни крачки към тях.
— Изтърсакът в средата — отговори Галдар.
Решил, че минотавърът си прави шега с него, Самювал се изкиска и се обърна за потвърждение към Дога. Забеляза, че генералът напрегнато се взира към нисичкия мъж, който в този момент се бе превил надве и кашляше от прахта, като махаше с ръка пред лицето си, за да прочисти въздуха. Галдар също не го изпускаше от очи. Ръцете му се свиваха и разпускаха.