Таргон наистина не бе особено представителен човек. Беше нисък, пълен и донякъде кривокрак. Не обичаше да носи пълно бойно снаряжение, защото обикновено след това с дни не можеше да дойде на себе си, така че предпочиташе да направи компромис с високия си чин, като носеше единствено нагръдник, който обаче бе ръчно изработен, доста скъп, направен от най-добрата стомана и украсен със златен релеф — напълно подходящ за високия му статус. Недостатъкът беше, че лорд Таргон бе леко изгърбен и с хлътнали гърди. Нагръдникът не пасваше идеално и в крайна сметка по-скоро създаваше впечатлението за лигавник, завързан около врата на бебе, отколкото за броня на благороден рицар.
Самювал никак не беше впечатлен от външния вид на Таргон, ала знаеше достатъчно истории, които без съмнение потвърждаваха студенокръвната му и безмилостна природа, тъй че добре разбираше безпокойството на двамата си другари. Никой не го споменаваше на глас, но всички знаеха, че Таргон е пряко отговорен за ненавременната смърт на предишната водачка на Ордена — Мириел Абрина, както и за смъртта на доста от нейните последователи.
— Таргон е хитър, лукав и проницателен, с невероятната способност да прониква в умовете на онези, с които се среща — предупреди го Дога. — Някои дори твърдят, че използва способностите си, за да прониква в мозъците на враговете си и да ги подчинява на волята си.
Нищо чудно, помисли си капитанът, че Галдар, който с лекота би могъл да вдигне недораслия Господар на Нощта, сега се задъхваше от нервност. Ясно отличимата воня на вол ставаше толкова силна, че Самювал избърза леко напред, за да не се задуши.
— Пригответе се — предупреди шепнешком минотавърът.
— Нека надникне в умовете ни. Ще се изненада от онова, което има там — измърмори сухо Дога, като пристъпи напред и отдаде чест на своя главнокомандващ.
— Е, Галдар, радвам се, че отново се срещаме — каза миролюбиво Таргон. За последно двамата се бяха видели, когато минотавърът бе изгубил дясната си ръка. Неспособен да се сражава, Галдар бе започнал да се навърта около Нерака с надеждата някой все пак да го наеме на работа. Господарят на Нощта с лекота можеше да се отърве от създанието, но бе сметнал минотавъра за един вид любопитна рядкост.
— Имаш си нова ръка. Лечението сигурно ти е струвало стоманена монета или две. Не знаех, че офицерите ни са толкова добре платени. Или пък си попаднал на свое собствено малко съкровище? Трябва да ти напомня, Галдар, че съществува правилото всеки на служба при нас да предава намерените съкровища в полза на Ордена.
— Ръката ми бе дадена в дар, милорд — отговори минотавърът, като се взираше в някаква точка над главата на Таргон. — Дар от Единия Бог.
— Единият Бог? — учуди се Господарят на Нощта. — Разбирам. Погледни ме, Галдар, обичам когато говоря с някого, да ме гледат в очите.
Минотавърът с неохота сведе взор към него. Таргон моментално навлезе в ума му. Съзря скълбени облаци, яростни ветрове и проливен дъжд. От бурята изникна нечия фигура и тръгна към него. Фигурата принадлежеше на момиче с обръсната глава и кехлибарени очи, които се втренчиха в Таргон в същия миг, в който пред краката му се стовари мълния. Избухнаха ослепителни бели пламъци. В продължение на няколко секунди не успяваше да види абсолютно нищо. Когато най-после прогледна, Господарят на Нощта осъзна, че стои в празната долина Нерака и вижда пред себе си окъпани от дъжда черни монолити. Буреносните облаци изчезваха зад планините. Колкото и да се опитваше, не можеше да надникне отвъд тези планини и не можеше да излезе от прокълнатата долина. Той оттегли мислите си от ума на Галдар.
— Как го направи? — попита заповедно, като се взираше намръщено в минотавъра.
— Кое, милорд? — запротестира Галдар изумено. Учудването му бе истинско. Не се преструваше. — Не съм сторил нищо, сър. Просто си стоях тук.
Таргон изсумтя. Минотавърът винаги му се бе струвал странна личност. Щеше да научи повече от мозъка на някой от човеците. Той се обърна към капитан Самювал. Не можеше да се каже, че Господарят на Нощта е доволен да го види сред офицерите по посрещането. Някога мъжът пред него бе служил на Ордена, но или беше напуснал доброволно, или го бяха изгонили заради някакво провинение; Таргон не успяваше да си припомни съвсем точно подробностите. Най-вероятно го бяха изгонили позорно, а сега не беше нищо повече от разюздан наемник, водещ своя собствена рота от стрелци.