— Капитан Самювал — произнесе лордът, наблягайки с наслада на ниския чин. Вътрешният му взор проникна в ума на мъжа.
Из въздуха, със звука на хиляди оси, прелитаха ята от стрели, намираха целта си, пронизваха черни брони и черни плетени ризници. Стрелите поразяваха войните в шиите или убиваха конете им. Чуваха се ужасяващи писъци, но стрелите не спираха да налитат и да убиват, додето телата не започнаха да се трупат и да затлачват пролома, така че бягащите бяха принудени да се обърнат и да окажат отпор на онези, които ги преследваха. Онези, които само допреди миг мислеха, че изходът от битката е в ръцете им.
Една от стрелите бе насочена към него, към Таргон. Приближаваше право към окото му. Опита да се наведе, да побегне, да избяга, ала нещо не му позволяваше да помръдне. Стрелата прониза окото му и се заби в мозъка. Болката експлодира; той улови главата си с две ръце, за да й попречи да се разцепи на две. Кръвта напълно замъгли зрението му. Сега виждаше единствено кръв, без значение накъде гледаше.
Болката изчезна така внезапно, че Таргон се зачуди дали просто не си я е въобразил. Откри, че стиска главата си с две ръце и се престори, че приглажда назад косата си, след което направи още един опит да надникне в съзнанието на капитана. Виждаше единствено кръв.
Нищо не можеше да я спре. Лееше се навсякъде край него. Най-сетне той се отказа. Мигна няколко пъти, за да премахне странното усещане, че са залепили клепачите му един за друг и се намръщи към Самювал. Дали пък капитанът наистина бе онзи, за когото се представяше? Не просто прям и обикновен наглед войн, а интелигентен и лукав чародей от Ордена на Сивите роби? Очите на Самювал бяха обикновени, като на човек, който проследява полета на стрелата и вижда как тя поразява целта си. Нищо повече.
Таргон почувства объркване и вече започваше да се ядосва от безсилие. Имаше някаква сила, която му пречеше и която бе решен да подчини на волята си. Той изостави капитана. Пък и кой изобщо го беше грижа за някакъв си наемник? Точно до Самювал се възправяше Дога. Таргон си отдъхна. Генералът беше на негова страна. На него можеше да се разчита. При предишните им срещи Господарят на Нощта бе пребродил надлъж и нашир ума на Дога. Беше наясно с всичките му дребни, скрити в тъмното тайни и знаеше, че може да разчита на лоялността му. Преднамерено го беше запазил за последно, понеже бе наясно, че ако има някакви въпроси, то със сигурност ще ги получи от генерала.
— Милорд — обади се якият войн още преди Таргон да е успял да отвори уста, — нека първо заявя за протокола, че считах получените заповеди да дойда в Силванести за ваши. Нямах никаква идея, че Мина ги е фалшифицирала.
Тъй като същите заповеди бяха дали на Рицарите на Нерака една от най-големите победи в историята на Ордена, на Таргон никак не се нравеше фактът, че не са излезли директно от него.
— Да, да — отвърна той с леко раздразнение. — Но е възможно да имам доста повече общо с тях, отколкото си представяш, Дога. Има вероятност момичето да ти е дало да разбереш, че нарежданията са изцяло нейна идея, но в действителност Мина действаше изцяло по мое съгласие.
В края на краищата, тя бе мъртва. Можеше да си позволи да представи истината в малко по-различна светлина. Едва ли вече някой можеше да я оспори.
Той продължи приветливо:
— Двамата се уговорихме да пазим тайна. Мисията беше толкова рискована, така опасна и изпълнена с възможности за неуспех, че се боях да я разглася. Елфите можеха да научат и да направят необходимите приготовления. А и трябваше да се съобразяваме с драконесата Малис. Не ми се искаше да й вдъхвам прекалени надежди, още повече, че накрая можеше да не излезе нищо. Както се оказва, сега Малис е изумена от великата ни победа и държи на нас дори повече от преди.
Докато говореше, Таргон се опитваше да проникне в ума на генерала. Това обаче не му се удаваше. Пред очите му се издигаше щит — блестящ и зловещ в огнените слънчеви очи. Виждаше умиращите дървета и покритата със сива пепел земя през него, но нито можеше да го преодолее, нито да го свали.
Колкото повече се ядосваше Таргон, толкова по-учтив и приятелски настроен ставаше той. Онези, които го познаваха по-добре, винаги се ужасяваха, когато ги хванеше под ръка и започнеше да им говори като на първи приятели.