Извън палатката тримата офицери се бяха събрали на съвет.
— Какво прави там вътре според теб? — попита Самювал.
— Тършува из вещите й, няма никакво съмнение — отвърна Галдар и хвърли гибелен поглед към платнището на входа.
— И се радва на находките си — допълни Дога.
Тримата се спогледаха смутено.
— Нещата не се развиват по план. Какво ще правим? — настоя минотавърът.
— Ще направим онова, което й обещахме — отговори рязко генералът. — Ще се подготвим за погребението.
— Не трябваше да става така! — изръмжа още по-разгневено Галдар. — Време е тя най-сетне да сложи край.
— Зная, зная — измърмори мрачно Дога и хвърли поглед към палатката, където я бяха положили. — Но нямаме друг избор, освен да продължим според уговорения план.
— Можем да се опитаме да спечелим време — предложи капитанът, хапейки долната си устна. — Да намерим някакво извинение…
— Джентълмени. — Лорд Таргон се появи на входа. — Сто ри ми се, че чух гласовете ви. Смятам, че покрай погребението са ви се насъбрали доста задължения. Нямаме време да се размотаваме наоколо и да си говорим. Летя само на дневна светлина и никога нощем. Налага се да замина още този следобед. Не по-късно. Очаквам погребението да се проведе по пладне, както беше уговорено. О, и между другото — добави, след като влезе в палатката и отново подаде глава, — ако смятате, че ще имате трудности със запалването на кладата, ви напомням, че разполагам със седем сини дракона, които с удоволствие ще предоставят услугите си.
После отново се прибра, оставяйки тримата офицери смълчани и разтревожени.
— Донеси я, Галдар — каза Дога.
— Нали не смяташ да я слагаме на кладата? — изсъска през стиснати зъби минотавърът. — Не! Отказвам!
— Чу Таргон, Галдар — обади се мрачно Самювал. — В случай, че не си разбрал, последните му думи бяха заплаха. Ако не му се подчиним, проклетите му дракони няма да запалят само погребалната клада!
— Изслушай ме, Галдар — намеси се отново генералът. — Ако не се заемем ние, Таргон ще нареди на офицерите си да свършат работата. Не зная какво се е объркало, но трябва да продължим играта докрай. Мина би искала да бъде така. Ти си заместник-командир тук. Твое задължение е да я отнесеш до кладата. Искаш ли някой от нас да поеме функциите ти?
— Не! — отвърна с яростно изщракване на зъбите минотавърът. — Ще я отнеса аз. Аз и никой друг! — Той мигна. Очите му бяха почервенели. — Но ще го направя, само защото такива са нейните нареждания. В противен случай бих позволил на драконите да опожарят целия свят и мен заедно с него. И бездруго, ако тя е мъртва, не виждам никакъв смисъл да продължавам да живея.
Макар и в палатката, Таргон много добре бе чул последното изявление. Той мълчаливо си отбеляза да се отърве от минотавъра при първата удала му се възможност.
12
Погребението
Като пристъпваше бавно и тържество, Галдар взе Мина на ръце и я отнесе до погребалната постеля от върбови клонки. По изкривеното му от скръб и ярост лице на ручеи се стичаха сълзи. Не можеше да говори, гърлото му бе задавено от мъка. Държеше я нежно в прегръдките си, положил главата й на дясната ръка, дадена му от нея. Тялото й бе ледено, кожата — мъртвешки бледа. Устните й имаха син цвят, а клепачите й бяха склопени над замръзналите, непомръдващи очи.
Всичките му опити да съзре поне някакъв знак, че е жива, бяха останали напразни. Дори приближи стоманения си предпазител за китка до устните й, с надеждата да забележи как металът се замъглява. Когато я вдигна, отново провери пулса й.
Мина не дишаше и сърцето й не биеше.
Ще ви изглеждам така, сякаш съм мъртва, казала му бе тя. И все пак ще живея. Единият Бог ще заблуди всички, за да мога да нанеса изненадващ удар срещу враговете ни.
Беше го казала, но освен това твърдеше и че ще се събуди, за да обвини своя убиец и да го изправи пред правосъдието, а ето къде беше сега — в ръцете му, студена и бледа като откъснато и замръзнало в снега цвете. И се канеше да остави това цвете върху купчина дърва, които щяха да избухнат в пъклени пламъци при първата искра.