Рицарите на Мина се подредиха след Галдар като почетна стража, за да го съпроводят до кладата. Бяха почистили броните си до бляскаво черно, а наличниците им бяха спуснати. Всеки искаше да скрие за себе си скръбта, която изпитваше в този миг. Без някой да им е наредил, войниците застанаха от двете страни на погребалната процесия по пътя от палатката до сетната постеля на водачката им. Служилите под нейно командване от седмици насам стояха редом с току-що пристигналите, но вече открили обожанието си към нея. Минотавърът премина през кордона от хора. Ръцете им се протягаха и я докосваха за последно, но той не спираше никъде. Младите войници плачеха, без да изпитват срам от сълзите си. Покритите с белези, прошарени ветерани гледаха мрачно и забързано триеха очи.
Плътно зад Галдар крачеше и Самювал, повел Тленен огън, коня на Мина. По стар обичай бяха сложили ботушите й в стремената. Тленен огън изглеждаше раздразнителен и неспокоен, може би поради близостта си с минотавъра — двамата бяха стигнали до мълчаливо съглашение, което обаче не променяше факта, че никой от тях не харесваше другия, — може би заради мрачните емоции, заливащи го от тълпата, или понеже сам усещаше загубата на господарката си. Капитанът придържаше юздите със здрава ръка, ала животното пак пръхтеше шумно, трепереше и оголваше зъбите си, подбелваше очи и правеше изненадващи и опасни скокове по посока на тълпата.
Слънцето беше почти в зенита си. Небето имаше особен кобалтовосин, зимен цвят. И макар да бе лято, а слънцето да грееше ярко, топлината му не се усещаше — загубена в огромната синя празнота. Двете редици от войници най-сетне останаха назад. Галдар се възправи пред исполинската клада. В основата й бе оставена носилка, завързана с въжета. На върха на купа от дънери стояха мрачни мъже, готови да издигнат своята Мина.
Минотавърът погледна надясно. Лорд Таргон внимателно наблюдаваше случващото се. Лицето му бе замръзнало в опечалена маска, вероятно същата, с която бе изпратил своята предшественичка Мириел Абрина. Личеше си, че няма търпение церемонията да свърши, защото често поглеждаше към слънцето — не особено тънък намек към Галдар да се размърда и да задвижи нещата.
Генерал Дога стоеше вляво от минотавъра. Галдар го прониза с поглед.
Трябва да спечелим още време, умоляваше взорът му.
Дога издигна очи към слънцето, което вече бе застанало почти над главите им. Минотавърът също се взря нагоре и видя, че над тях кръжат седем сини дракона, проявяващи необичайно силен интерес към церемонията. По правило тези създания намират човешките погребения за изключително досадни и отегчителни. Хората за тях са просто насекоми. Водят бърз и безумен живот и също като буболечките, постоянно измират. Изключенията са редки, например, когато между дракон и човек се е създала особена връзка. Но ето че сега летяха над тях и се взираха в погребалната клада на Мина. Сенките от крилете им се плъзгаха над главите на хората отново и отново.
Ако целта на Таргон наистина беше драконите да сплашат войниците, явно бе успял. Дога почувства как и бездруго посърналото му от скръб сърце се свива от драконовия страх. Той сведе сломено очи. Не можеха да сторят нищо повече.
— Продължавай, Галдар — произнесе тихо генералът.
Високият минотавър коленичи и с несвойствена за него нежност положи тялото на водачката в носилката. Отнякъде бяха намерили копринен плат с втъкани в него златни и сребърни нишки. Вероятно го бяха откраднали от елфите. Галдар настани Мина върху носилката и положи ръцете й върху гърдите. Сетне я зави с плата, както любящият баща завива единственото си дете.
— Сбогом, Мина — прошепна той.
Заслепен от сълзите, които неспирно се лееха по зурлата му, той се изправи и рязко даде знак с ръка. Войниците на върха на кладата задърпаха. Въжетата се изопнаха, а носилката с безценния си товар съвсем бавно започна да се издига нагоре. Щом я изтеглиха, мъжете развързаха въжетата и отново нагласиха копринения плат. До един се поспряха, за да целунат студеното чело и ледените ръце. Чак тогава слязоха долу.
Мина остана съвсем сама.
Капитан Самювал накара Тленен огън да застане в основата на купчината от дънери. Конят очевидно разбираше, че сега е в центъра на вниманието, понеже остана съвсем мирен, смълчан, изпълнен с тихо достойнство и гордост.