Рицарите на Мина се подредиха около кладата. Всеки от тях държеше в ръка по една запалена факла. Пламъците им не потрепваха, нито мъждееха, а горяха силно и равномерно. Димът се издигаше право нагоре във въздуха.
— Да свършваме с това — обади се раздразнено Таргон. — Какво чакате?
— За минутка, милорд — каза Дога. Той издигна глас: — Доведете пленника.
Господарят на Нощта му хвърли изпълнен със заплаха поглед.
— За какво ни е притрябвал пък той?
Така нареди Мина, можеше да отвърне генералът. Вместо това отговори с първото, което му дойде наум:
— Решихме да го хвърлим в кладата, милорд — каза той.
— А — кимна Таргон. — Препечено жертвоприношение. — Той се изкиска на собствената си шега и с досада отбеляза, че никой друг не се присъедини към смеха му.
Двама стражи изведоха напред краля на елфите, виновника за смъртта на водачката. Младежът бе омотан от главата до петите с вериги. На китките и глезените му имаше окови, прикачени към железен пояс. Около шията му беше заключена метална яка. Огромният товар почти не му позволяваше да се движи, така че пазачите му помагаха. Лицето му бе толкова подуто, че на практика беше неузнаваем. Едното му око се бе затворило, а дрехите му бяха покрити с кръв.
Стражите го накараха да спре в основата на кладата. Младежът вдигна глава и веднага видя тялото на Мина над себе си. Внезапно кралят пребледня дори по-силно от трупа. Той изкрещя и се хвърли към нея. Пазачите помислиха, че се опитва да избяга и го дръпнаха грубо.
Силваношей нямаше никакво намерение да бяга. Вече бе чул как го проклинат помежду си и говорят за това, как ще го хвърлят в пламъците. Не се страхуваше. Надяваше се да го направят, защото само така щеше отново да бъде с нея. Младежът наведе глава. Дългата коса скриваше насиненото му лице.
— Е, след като свършихме с представлението — подметна хапливо Таргон, — ще можем ли да продължим?
Устните на Галдар оголиха зъбите му. Той сви огромен юмрук.
— Кълна се в брадата си, елфите наистина дойдоха — възкликна невярващо Дога.
Изричната заповед на Мина беше никой да не пречи на онези от местните жители, които пожелаят да присъстват на погребението, да не ги обиждат, нито да ги нараняват, а да ги приветстват в името на Единия Бог. Офицерите й до последно не бяха очаквали да се появят каквито и да било елфи. Страхувайки се от последващо възмездие, повечето се бяха заключили по домовете си, готови да защитят себе си и своите семейства или в някои случаи — дори да побегнат към пущинаците.
И все пак, в този миг през градските порти се изливаше огромна тълпа от силванести, повечето младежи, най-вече измежду най-искрените последователи на Мина. В ръцете си носеха цветя — онези цветя, които бяха оцелели под зловредния покров на щита — и крачеха бавно и отмерено под съпровода на траурната музика на приглушени арфи и флейти. Войниците на човеците имаха пълното право да изпитват негодувание срещу появата на техните врагове, отговорни за убийството на тяхната любима водачка. Сред войните се надигна сподавено мърморене, което бързо прерасна в открито недоволство и гневни предупреждения елфите да стоят надалеч.
Галдар се окуражи. Моментът беше идеален да спечели още малко време! Ако войниците на своя глава вземеха решение да излеят яростта си върху елфите, от него и останалите офицери едва ли можеше да се очаква да ги спрат. Той хвърли бърз поглед към небето. Сините дракони нямаше да се намесят в една евентуална касапница на елфи. И след едно толкова злощастно стечение на обстоятелствата, нямаше да им остане нищо друго, освен да отложат погребението.
Елфите продължаваха да вървят към кладата. Сенките на драконовите криле се плъзгаха през редиците им. Драконовият страх бе докоснал дори минотавъра. Можеше да си представи какво изпитват елфите в този момент. Без съмнение очакваха човеците да ги нападнат, и то с доста добра причина. Независимо от всичко обаче, жителите на Силваност бяха решили да се появят и да отдадат последна почит на момичето, допринесло за края на пагубната болест.
Галдар не можеше да не се възхити, макар и със скърцащи зъби, на подобен кураж. Чувствата, които изпитваше, се споделяха и от останалите мъже. И може би понеже Мина се бе докоснала до всеки един от тях, през този ден човеци и елфи се чувстваха обвързани едни с други. Проклятията и гневното, заплашително мърморене постепенно отмряха. Елфите застанаха на разстояние от погребалната клада, сякаш се бояха, че нямат право да я доближат повече. Те издигнаха ръце. От изток се надигна лек ветрец, пое цветята, които носеха, и ги понесе в ароматен облак към Мина, където цветчетата им се посипаха върху тялото й.