Мразовитата слънчева светлина огряваше купчината дънери, озаряваше лицето на водачката, искреше в нишките на златната коприна, сякаш платът бе започнал да гори със свой собствен огън.
— Очакваме ли още някого? — поиска да узнае Таргон със саркастичен тон. — Може би джуджетата? Представители на кендерите? Ако не, то тогава да свършваме най-после, Дога!
— Разбира се, милорд. Споменахте, че възнамерявате да произнесете няколко думи в нейна възхвала. Войниците със сигурност ще оценят казаното от вас, сър.
Таргон го изгледа сърдито. Ставаше все по-нервен и не можеше да си обясни причината за това. Навярно се дължеше на начина, по който тримата офицери го наблюдаваха, на нескритата омраза в очите им. Не че в последното имаше нещо чак толкова необичайно. Из Ансалон много хора имаха основателна причина да мразят Господаря на Нощта. Най-много го притесняваше фактът, че не успява да проникне в умовете им, че не може да разбере какво са намислили.
Внезапно се почувства открит и незащитен, но продължаваше да не разбира защо това го кара да изпитва нервност. Беше обграден от верните си телохранители — рицари, имащи основателна причина да се грижат за живота му. Разполагаше и със седем дракона, готови да се разправят и с човеци, и с елфи при най-малкия негов знак. Ала все така не успяваше да се отърси от усещането за надвиснала заплаха.
Чувството го раздразни и обезпокои още повече и го накара да изпита съжаление, че изобщо бе дошъл. Нищо не ставаше по начина, по който го беше планирал. Идването му имаше за цел да затвърди победата му и да му позволи да се наслади на ласкателствата на вледенените от страх офицери. Наместо това откриваше, че е изчезнал напълно в сянката на едно мъртво момиче.
Той прочисти гърлото си и се изправи. Сетне произнесе със студен и безизразен глас:
— Тя изпълни дълга си.
Офицерите и околните войници го наблюдаваха в очакване.
— Това е нейната възхвала — произнесе с хладен тон Таргон. — Достойни думи за всеки войн. Дога, дай заповед да възпламенят кладата.
Генералът не каза нищо. Той се озърна безпомощно към двамата си другари. Капитан Самювал изглеждаше като ударен от гръм, напълно сразен. Галдар се взираше с очи и душа към върха на кладата, където Мина лежеше все така неподвижно.
Или беше помръднала? Минотавърът се съсредоточи върху потрепването на плата, с който я бяха покрили. Забеляза, че по изпитите й бузи отново има цвят и надеждата тутакси припламна в сърцето му. Втренчи се омаяно, очаквайки да види как тя се изправя. Ала тя не го стори, а той бавно и с горчивина осъзна, че помръдването на плата е причинено от вятъра, а цветът по бузите й е в резултат от бледата светлина на слънцето.
Галдар изрева дълбоко и накъсано от ярост и скръб. Грабна факлата от ръката на един от рицарите и с всичка сила я запрати към върха на кладата.
Факлата се приземи в краката на Мина и веднага подпали копринения плат.
Рицарите на водачката също изкрещяха и започнаха да хвърлят факлите си върху купчината. Напоеното с масло дърво избухна в пламъци. Огънят се разпространи бързо, пръстите му хищно се сключиха около кладата и се издигнаха към небето. Галдар продължаваше да се взира към върха, като мигаше, за да прогони болката от лютящия дим и попадналите в козината му летящи въгленчета. Най-сетне горещината стана тъй непоносима, че се принуди да отстъпи, но го стори едва след като пушекът напълно закри свидното тяло от погледа му.
Лорд Таргон също кашляше, махаше с ръка пред лицето си и се изтегляше назад. Изчака достатъчно, за да се увери, че огънят весело поглъща струпаните дървета и чак тогава се обърна към Дога:
— Е — каза Негова светлост, — смятам да тръ…
Нечия сянка закри слънцето. Между два удара на сърцето яркият ден се превърна в нощ. Мислейки, че може би става въпрос за затъмнение — макар и странно и доста неочаквано, — Галдар вдигна насълзените си от пушека очи към небето.
Слънцето бе затулено от сянка, но не от кръглия силует на единствената луна. Между огнените езици прозираха очертанията на змиевидно тяло с извита опашка и драконова глава. На фона на слънцето драконът изглеждаше черен като края на света. А щом разпери криле, светилото изчезна напълно, само за да се отвори едно изпълнено с яростни пламъци око.