Над Силваност се спусна дълбок и непроницаем мрак. В този момент огънят, поглъщащ погребалната клада, бе потушен от дъх, който никой нито чу, нито почувства.
Галдар изрева победоносно. Самювал падна на колене, скрил лице в шепите си. Дога наблюдаваше учудено дракона, а рицарите на Мина се взираха нагоре със зяпнали усти.
Тъмнината се сгъсти още повече, додето Таргон вече едва успяваше да различи хората край себе си.
— Изкарайте му оттук! Бързо! — нареди рязко.
Никой не му се подчини. Съпровождащите го рицари се взираха към невероятния дракон в небето като вкаменени.
Вече ужасен до смърт и с непреодолимото усещане, че мракът протяга отвсякъде пръстите си към него, Господарят на Нощта започна да ругае и налага рицарите около себе си. Страхът го караше да трепери неудържимо, разкъсваше го парче по парче, превръщаше вътрешностите му в лепкава каша. В един миг заплашваше офицерите си, че ще накара да ги одерат живи, а в следващия им обещаваше да ги залее във водопад от стоманени монети, само и само да го спасят.
Тъмнината бе обгърнала всичко. Неестествената нощ се прокъса от огнено бяла мълния. Тътенът се стовари и разтърси земята. Таргон понечи да извика към драконите си да дойдат и да го вземат.
Викът замря в гърлото му.
Мълнията бе осветила нечия фигура, възправена на върха на погребалната клада. Фигурата носеше черна ризница и се бе наметнала в златна, почерняла и обгоряла дреха. Сините дракони кръжаха над нея. Още светкавици прорязваха небето и озаряваха фигурата. Драконите започнаха да прелитат един по един край нея и да свеждат глави.
— Мина! — подхванаха създанията хвалебствен химн. — Мина!
— Мина! — изрида Галдар и се отпусна на колене.
— Мина! — прошепна от облекчение генерал Дога.
— Мина! — изкрещя с жажда за мъст капитан Самювал.
Зад тях, някъде в мрака, елфите подеха името й и го превърнаха в песен.
— Мина… Мина… — присъединиха се към напева войниците. — Мина… Мина!
Мракът се вдигна. Слънцето отново проби и засия, ала сега лъчите му бяха топли и заслепяваха очите. Странният дракон започна да се спуска през небето. Тъй силен бе ужасът сред тълпата, че малцина имаха дързостта да вдигнат очи и да го погледнат. Онези, които все пак го направиха — и Галдар бе един от тях — съзряха дракон, невиждан до този момент по лицето на Крин. Не можеха да се взират дълго в него, понеже гледката караше очите им да сълзят и горят, все едно гледаха слънцето.
Драконът беше бял, но не с онази белота, която отличава страховитите създания, живеещи сред вечните сняг и мраз. Този дракон бе с белия цвят на бликащите пламъци в огнището на ковача. Бяло, което бе пълната противоположност на черното, което не е отсъствие на цвят, а съчетание от всички цветове на спектъра.
Странният дракон размахваше гигантските си криле, но въздухът не помръдваше, а щом кацна, земята не се разтърси. И седемте сини дракона сведоха глави и разпериха крила в знак на безмълвна почит.
— Смърт! — изкрещяха в един глас. — Мъртвите са тук!
Сега вече всички виждаха, че новопоявилото се създание не е живо, а съставено от множество дракони, от душите на цветните дракони, избити от собствените си роднини по време на Епохата на Смъртните.
Мъртвешкият дракон вдигна предната си лапа, обърна я и внимателно я поднесе до върха на кладата. Мина пристъпи между извитите нокти, а лапата я отнесе внимателно до обгорялата, почерняла и покрита с пепел земя.
— Мина! Мина! — крещяха войниците и тропаха с крака, удряха мечове в щитове, викаха до пресипване, без да спират. Елфите бяха превърнали името й в мадригал, чиято красота омагьосваше дори най-закоравялото човешко сърце.
Мина наблюдаваше всички тях с удоволствие, което стопляше кехлибарените й очи, заблестели като течно злато. Изглеждаше напълно объркана от обожанието им и сякаш не знаеше как да реагира. Най-сетне благодари за отдадената й почит с почти срамежливо махване на ръката и признателна усмивка.
Сетне се здрависа с капитан Самювал и генерал Дога, които не можеха да обелят и дума от радост. Чак тогава се приближи до Галдар и застана пред него.
Минотавърът се свлече на колене с толкова ниско сведена глава, че рогата му докоснаха земята!
— Галдар — произнесе тихо Мина.
Той я погледна. Тя му протегна ръката си.