— Поеми я, Галдар.
Минотавърът пое подадената му ръка и почувства топлината й.
— Слави Единия Бог, Галдар — каза Мина. — Така, както обеща.
— Велик е Единият Бог! — прошепна задавено той.
— Винаги ли ще се съмняваш, Галдар? — попита тя.
Той я погледна, изплашен от гнева й, ала осъзна, че усмивката й е мека и внимателна.
— Прости ми, Мина — заекна минотавърът. — Няма да се съмнявам повече в теб. Обещавам.
— Напротив, Галдар — отвърна тя, — но това не ме гневи. Без съмняващите се не ще има чудеса.
Той притисна ръката й към устните си.
— А сега стани, Галдар — изрече с по-твърд глас Мина. Кехлибарът в очите й отново започваше да се превръща в стъкло. — Стани и вдигни ръка срещу онзи, който поиска живота ми.
Тя посочи убиеца си.
Не посочи съсипания Силваношей, който се взираше в нея със затъпяло изумление.
Сочеше Таргон.
13
Отмъщение за мъртвите
Морам Таргон не виждаше никаква полза от чудесата. В живота си беше виждал не едно от тях — с всичките им пушеци и огледала. Както всяко нещо на този свят, и чудесата можеха да се купуват и продават, както се купуваше и продаваше риба на пазара. Или по-скоро вчерашна риба, понеже повечето от така наречените чудеса намирисваха до небето. Трябваше да признае, че представлението, на което го бяха направили свидетел, си струваше парите. Не можеше да го обясни напълно, но беше сигурен, че обяснението е някъде там. Просто трябваше да го открие. Например в ума на момичето.
Умът му се плъзна бързо и лекокрило като заострения стоманен връх на стрела и се насочи към съзнанието й. Щом откриеше истината, щеше публично да я разобличи пред нейните празноглави последователи. Щеше да им разкрие колко опасна е тя всъщност. Дори щяха да му бъдат благодарни.
Ала в ума й видя вечност, каквато на никой смъртен не му е съдено да съзира.
Ничий смъртен ум не може да осъзнае напълно нищожното пространство, което съдържа в себе си безкрая.
Ничии смъртни очи не биха могли да забележат ослепителното зарево, което е просветляващ мрак.
Плътта се отдръпва, опарена от допира с горещия лед.
Ушите не чуват непоносимия тътен на тишината.
Духът не осъзнава живота, който започва със смъртта и смъртта, която живее в живота.
И всичко това определено не беше по силите на смъртния ум на Таргон. Ум, който разделяше честта на амбицията и умножаваше полученото по алчността. Цифрите, обрисуващи живота му, се редуцираха наполовина, а сетне отново и отново, додето в края на краищата от него не остана нищо.
Великите чувстват смирение, ако им бъде позволено дори да зърнат вечността. Посредствените треперят от страх. Таргон беше ужасен. Той беше плъх, уловен в безкрайността, хванато натясно животно, което не може да открие ъгъл, в който да се скрие.
И все пак, дори уловеният натясно плъх действа коварно. Коварството бе всичко, с което разполагаше в този миг Таргон. Той се озърна и видя, че край себе си няма приятели и съюзници. Разполагаше единствено със слуги, служещи му от страх, амбиция или нужда, и всички те бяха просто прахта, която безсмъртната ръка отупва от дланта си. Вината му беше ясна като бял ден. А той можеше да я отрече или признае.
Таргон коленичи неумело, без да обръща внимание на лигавника на неудобния си нагръдник, който се блъскаше в краката му, и смирено сведе глава пред Мина.
— Да, вярно е — забърбори, като дори пророни няколко сълзи. — Исках да те убия. Нямах избор. Беше ми заповядано. — Таргон хвърли крадлив поглед към нея, за да получи представа как се възприемат думите му. — Малистрикс ми заповяда да те убия. Тя се бои от теб и има защо!
Сега, помисли си той, беше време да вдигне глава, така че се погрижи лицето му да изразява чувства, съответстващи на думите му:
— Сбърках. Признавам. Страхувах се от Малистрикс. Сега разбирам, че страховете ми са били неоснователни. Този твой бог, този Един Бог — най-чудния и великолепен, и могъщ бог. — Той сплете пръсти. — Прости ми. Нека ти служа, Мина. Позволи ми да служа на твоя бог!
Вгледа се в кехлибарените очи и видя себе си — мъничко насекомо, което подскачаше обезумяло наоколо, додето кехлибарът не го улови и накара да замръзне неподвижно.
— Предсказах, че някой ден ще паднеш на колене пред мен — каза Мина. В гласа й нямаше самодоволство, единствено благост. — Прощавам ти. Но по-важното е, че Единият Бог ти прощава и приема желанието ти да му служиш.