Берилинтранокс беше чудовищен зелен дракон, появил се над Крин малко след Войната с Хаос; но никой не знаеше как и откъде. Веднага след пристигането си тя, заедно с други от своя вид — най-вече с помощта на нейната братовчедка Малистрикс — бе започнала да избива металическите и цветните местни дракони, като по този начин бе възникнала вътрешновидова война.
Сега Берил кръжеше мързеливо — разплута и надебеляла от изядените си роднини — доста над червените дракони, които бяха нейни слуги и поданици, и наблюдаваше. А онова, което виждаше, я изпълваше със задоволство. Битката се развиваше добре.
Цитаделата беше напълно беззащитна срещу нея. Единствен великият сребърен дракон Огледало можеше да й се противопостави, ала сега той бе изчезнал — внезапно и мистериозно. Соламнийските рицари, които разполагаха с крепост на остров Скелсий, вероятно щяха да направят героичен опит да отблъснат атаката, но поради малкия им брой, едва ли щяха да преживеят съсредоточения удар, подготвен от нейните слуги. А и на великата зелена драконеса нямаше да й се наложи дори да навлиза в обсега на стрелите им. Трябваше само да издиша отровен газ срещу тях. Дъхът и щеше да опразни проклетата крепост веднъж и завинаги.
Все пак соламнийците нямаше да се предадат просто така. Беше напълно сигурно, че ще дадат сериозен отпор на нападателите. Стрелците им очакваха по бойниците, а командирите неуморно крачеха сред тях, за да им вдъхват кураж, независимо от факта, че драконовият страх отдавна бе лишил мнозина от решимост, оставяйки ги разтреперани и слаби като деца. Други рицари вече препускаха по пътищата, свързващи отделните селища на острова, за да помогнат на жителите им да преодолеят паниката и да започнат да се изтеглят към вътрешността и пещерите, в които от Цитаделата се бяха погрижили да струпат необходимите припаси тъкмо за случаи като този.
Колкото до самата Цитадела, водачите на Вътрешната гвардия винаги бяха разчитали, че при евентуална атака ще могат да се защитят с помощта на мистичните си сили, които обаче в последно време загадъчно започваха да отслабват, така че сега им се налагаше да изоставят красивите кристални куполи на милостта на драконите и да потърсят убежище заедно с останалата част от населението. Сред първите евакуирани бяха сираците. Децата бяха изплашени и викаха името на Златна Луна, която обичаха от все сърце, ала тя не идваше при тях. Преподаватели и ученици взимаха най-малките на ръце и опитваха да ги успокоят, докато ги отнасяха в безопасност, казвайки им, че Златна Луна сега не може да бъде с тях, понеже е заета, но скоро ще се появи, а дотогава те трябва да бъдат храбри и да я накарат да се гордее. Дори и докато произнасяха последното обаче, мистиците се споглеждаха тъжно и смутено. Златна Луна беше напуснала тичешком Цитаделата още по изгрев, подобно на изгубила ума си или обсебена от духове. И никой от тях не знаеше къде е отишла.
Жителите на Скелсий напускаха домовете си и се устремяваха към вътрешността, като онези, които напълно се бяха парализирали от драконовия страх, биваха водени от успелите да го преодолеят. Сред хълмовете в центъра на острова имаше огромни пещери. Хората бяха възлагали големи надежди на тези пещери, ала в този момент всички разбираха колко смешна е била вярата им. Огненият дъх на червените дракони щеше да опожари горите и сградите. А смъртоносния дъх на Берил щеше да отрови въздуха и водата. Никой и нищо не можеше да оцелее след такава атака. Скелсий щеше да се превърне в остров, населен с трупове.
Всички със свити сърца очакваха нападението най-после да започне, пламъците да стопят кристалните куполи и каменните стени на крепостта, а отровният облак да ги задуши до смърт. Ала поради някаква неизвестна причина червените дракони все още не нападаха. Вместо това кръжаха над всичко и наблюдаваха бягащите фигурки по земята със злорадо задоволство. По-глупавите за миг допуснаха грешката да си помислят, че вероятно враговете им просто са искали да ги сплашат и след като са успели, ще си отидат. Ала по-мъдрите много добре знаеха какво ще последва.
Палин Маджере се намираше в стаята си, разположена високо в сградата на Лицея, главната постройка от кристалния куполен комплекс на Цитаделата на светлината и наблюдаваше през прозореца си — в действителност стена, изградена изцяло от кристал — приближаването на драконите. Докато хвърляше към тях ужасени погледи, магьосникът се опитваше да сглоби отново частите на магическия артефакт, който трябваше да прехвърли него и Тасълхоф обратно към безопасността на град Утеха.