— Аз бях също като тази птичка, Галдар. Блъсках се в кристалните стени, които сама бях създала и чак когато паднах изнемощяла, Единият Бог ме вдигна, излекува ме и сега ме води и носи, както води и носи всички нас. Разбираш ли, Галдар?
Минотавърът не беше много сигурен. Нито бе сигурен дали му се иска да разбира, но каза:
— Да, Мина, — понеже искаше да й достави удоволствие, да изглади набразденото й чело и да върне обратно светлината в кехлибарените й очи.
Тя го гледа още известно време. После се обърна и рязко нареди:
— Свикай хората. Нека си съберат нещата и да се подготвят за отпътуване към Соламния.
— Да, Мина — каза Галдар.
Тя помълча и отново го погледна. Ъгълчето на устата й помръдна.
— Не ме попита как ще стигнем дотам, Галдар.
— Не, Мина — отвърна минотавърът. — Ако ми кажеш, че ще летим, вярвам, че ще ми поникнат криле.
Водачката се разсмя радостно. Беше в отлично настроение — пламенна и ентусиазирана. Тя посочи към хоризонта:
— Ето, Галдар — каза му. — Ето как един минотавър може да се научи да лети.
Слънцето, потънало в кръв и огън, се готвеше да отстъпи място на нощта. Пред очите на заместник-командира се разкриваше спектакъл, от чиято красота го побиваха тръпки. Небето бе изпълнено с дракони. Слънчевите лъчи искряха върху сини и червени крила и преминаваха през тях като през цветно стъкло. Люспите на черните дракони блестяха с мрачните цветове на дъгата, а тези на зелените приличаха на смарагди, пръснати сред кобалт.
Червените дракони — могъщи и огромни, сините — дребни и бързи, черните — злобни и жестоки, белите — студени и красиви, зелените — пакостни и смъртоносни. Дракони във всякакви цветове — женски и мъжки, стари и млади — се бяха отзовали на призива на Мина. Мнозина излизаха от леговищата си, където досега ужасено се бяха крили от Малис и Берил, както и от Келендрос, решилият да се обърне срещу тях, за да избегнат съдбата черепите им да украсят някой от тотемите на повелителите дракони.
Но после бе дошла голямата буря. През ужасните ветрове, разкъсващите светкавици и трещящия тътен, драконите бяха чули как един глас им заповядва да се приготвят и да се отзоват, щом бъдат призовани.
Уморени да живеят в страх, копнеещи за отмъщение за смъртта на своите побратими и посестрими, за тази на децата и любимите си, те го бяха послушали и сега се носеха към Силванести, а многоцветните им люспи разпръскваха вледеняваща дъга над древната родина на елфите.
Драконовите люспи искряха тъй силно, все едно всяка една от тях бе инкрустирана с цяла шепа скъпоценни камъни. Сенките им преминаваха смразяващо над хълмовете и фермите, езерата и горите под тях.
Бързите сини бяха най-отпред, летяха крило до крило, удрящи въздуха в такт — гордо и наперено. Масивните червени загребваха по веднъж на всеки четири маха за сините и се държаха в края. Черните и зелените бяха пръснати навсякъде.
Елфите първи почувстваха ужаса от приближаването им. Много рухнаха в несвяст, други побягнаха в полуда. Дога изпрати хората си по петите им, за да се погрижат дори и един елф да не избяга сред горите.
Хората на Мина се впуснаха да събират нещата си и достатъчно провизии, които да вземат със себе си на гърбовете на драконите. Водачката заяви, че не се нуждае от нищо друго, освен от картите си. По времето, когато първият дракон обиколи над тях и се приземи, вече бяха готови. Галдар възседна един от гигантските червени. Капитан Самювал избра за себе си син. Мина щеше да язди странното създание, което наричаше „дракона на смъртта“.
— Ще пътуваме през нощта — каза тя. — Тази вечер не ще има нито луна, нито звезди, така че придвижването ни ще остане в тайна.
— Коя е целта ни? — попита минотавърът.
— Място, където се събират мъртвите — отвърна Мина. — Място, наречено Нощлунд.
Драконът й разпери чудовищните си криле и се издигна във въздуха без всякакво усилие, сякаш тежеше дори по-малко от пепелта, сипеща се от погребалната клада, където гореше тялото на Таргон. Останалите дракони, заедно с армията й, също започнаха да се стрелкат към небето. Откъм запад надвисваха облаци, закриваха слънцето и се скупчваха около множеството летящи създания.