Дога се върна при палатката на командира. Имаше работа за вършене: реквизиция на складовете, където събират плячката, установяване на лагери за робски труд, центрове за разпити на затворниците, откриване на бордеи, за да се поддържа духа на мъжете. При влизането си в Силваност бе забелязал храм, посветен на една от старите богини — Мишакал. Щеше да го заграби за нуждите на Единия Бог. Мястото беше подобаващо.
Докато кроеше планове, до ушите му започваха да достигат писъците на елфите, които вече се разделяха с живота си в името на Единия Бог.
Силваношей продължаваше да стои на открито, сред бойното поле, където го бе оставила Мина. Младежът не беше свалил очи от нея до последно. Отчаяната надежда така и не го бе напуснала и той се вкопчваше в нея с ужаса, с който детето се сгушва под одеялото, за да се спаси от нощните кошмари. Не чуваше виковете на народа си, но в ушите му звучеше само един глас, този на Мина.
Единият Бог. Прегърни Единия Бог и двамата отново ще бъдем заедно.
14
Избраник на Единия бог
В гората недалеч от Силваност, за да наблюдават погребението, се бяха скрили десетина елфи от кирата и десет от армията на Алхана Звезден бриз. Бяха там и когато седемте дракона пристигнаха. Магическите наметала на кирата, които ги правеха невидими за окото, им бяха позволили да се приближат достатъчно до погребалната клада и да проследят случилото се. За съжаление бяха безпомощни. Не можеха да сторят нищо, за да спасят народа си. Бяха твърде малко. Помощта щеше да дойде по-късно. Сега елфите изчакваха търпеливо, натоварени с една-единствена мисия — да спасят своя млад крал.
Смъртта крещеше навсякъде около тях. Пъновете на умрелите дървета викаха в агония. Призракът на Циан Кръволок съскаше и виеше във вятъра. Същите тези елфи се бяха сражавали храбро и срещу съня, и срещу великаните, без да потрепнат, без дори да си помислят да отстъпят. Ала песента на смъртта караше дланите им да се потят и стомасите им да се свиват.
Всичко, което се разиграваше пред очите им, твърде много наподобяваше съня, но сега нещата бяха далеч по-лоши. Онзи сън нашепваше за смърт, а този бе реален. Гледаха как братята и сестрите им оплакват смъртта на странното човешко момиче Мина. И щом рицарите хвърлиха факлите си към кладата, елфите в гората не се зарадваха, дори и в сърцата си. Просто наблюдаваха мълчаливо и предпазливо.
Приклекнала до един отсечен клон на трепетлика, оставен да изсъхне и умре, Алхана Звезден бриз видя как пламъците започнаха да припукват в кладата, а към небесата се издигна дим. Не сваляше очи от сина си, откакто го бяха довлекли окован във вериги и на ръба на припадъка. До нея Самар измърмори нещо. Генералът дълго се бе съпротивлявал срещу идеята Алхана да дойде с тях, ала този път решението й беше твърдо.
— Какво казахте, командир? — прошепна Кайрин.
— Нищо — отвърна Самар и хвърли поглед към Алхана.
За нищо на света не би говорил зле за Силваношей, особено пред Кайрин, който не спираше да защитава братовчед си, твърдейки, че младежът е попаднал в лапите на някаква странна сила.
Самар харесваше Кайрин и се възхищаваше от проявената от него мъдрост, изобретателност и предвидливост да избяга навреме от злощастното празненство, да намери кирата и да ги уведоми за случилото се. Ала освен всичко друго Кайрин беше силванести и макар да настояваше, че през всички тези години е останал верен на Алхана, Самар не можеше да му се довери напълно.
Някой докосна ръката му. Той подскочи стреснато, неспособен да се овладее. Погледна разгневено, знаейки, че ядът му е неоснователен, още повече, че ако бе чул приближаването на съгледвача, щеше да бъде два пъти по-сърдит от проявената небрежност.
— Е? — изръмжа. — Какво открихте?
— Вярно е — отвърна елфидата. Гласът й бе по-тих и от шепота на гората. — Силваношей е отговорен за смъртта на момичето. Дал й е пръстен. Твърдял, че пръстенът бил подарък от майка му. Момичето е умряло почти мигновено.
— Не съм му изпращала никакъв пръстен! — заяви Алхана, забелязала студените погледи на елфите от кирата. През изминалите години всеки ден им бяха казвали, че тя е мрачен елф. Може би някои от тях дори го вярваха. — Сражавам се с враговете си лице в лице, а не ги отравям, особено когато е ясно, че последствията ще се стоварят върху собствения ми народ!
— Тук е намесено нечие коварство — каза Самар. — Човешко коварство. Знайно е, че този лорд Таргон си е проправил пътя към върха, като се е изкачвал по стълба от труповете на враговете си. Момичето се е изпречило на пътя му…