Той се вгледа в нея. В очите му все още блестяха сълзи.
— Можем да се закълнем, че ще се върнем и ще отмъстим за убитите — произнесе Алхана.
Ролан кимна ожесточено.
Алхана вдигна меча си и се затича след Самар и скоро двамата успяха да догонят основния отряд на елфите, които безшумно и невидимо приближаваха човешкия лагер.
Пазачите на Силваношей го влачеха обратно към града. Четиримата мъже бяха навъсени и постоянно мърмореха, понеже изпускаха най-забавната част от разграбването и палежите.
Силван се препъваше по неравната земя — сляп, глух и несъзнаващ онова, което се случваше около него. Не чуваше виковете, нито долавяше мириса на пушеците, издигащи се от столицата. Виждаше единствено Мина. Долавяше само дима от нейната погребална клада. Чуваше как гласът й припява молитва към Единия Бог. Богът, пред когото тя се прекланяше, който ги бе събрал заедно. Ти си Избрани кът.
Припомни си нощта на бурята и нападението на великаните над лагера им. Спомни си как бурята бе накарала кръвта му да закипи. Беше сравнил усещането с докосването на любовница. В ума му нахлуха спомени за ослепителната светкавица, която го бе запратила надолу по урвата, право към щита.
Избраник.
Как беше успял да премине през магическата бариера, след като толкова много други бяха опитвали и се бяха проваляли?
Съвсем същата мълния, но този път в ума му, отново проряза тъмнината.
Мина също беше преминала през щита.
Избраният. Ръката на Единия Бог. Безсмъртната ръка, която го бе докоснала с нежната си милувка. Същата, която бе запратила мълнията през пътя му и свали щита, за да му позволи да премине. Безсмъртната ръка му посочи пътя към Мина през бойното поле и насочи стрелите, пронизали смъртоносно Диан Кръволок. Вдъхна му сили да изкорени омразното, гибелно Дърво на Щита.
А сега го обгърна, излекува го и го накара да се почувства така, както се бе чувствал в ръцете на майка си в нощта, когато наемните убийци се бяха опитали да отнемат живота му. Той беше Избраният. Така каза Мина. И щеше да се отдаде на Единия Бог. Щеше да позволи на Безсмъртната ръка да го води по пътеката на избраните. А в края й го чакаше Мина.
Но какво искаше сега Единият Бог? Какъв бе планът за Силваношей? Ето че беше затворник, бяха го оковали във вериги.
Силван никога не се бе молил, на който и да е бог, понеже след Войната с Хаос вече не съществуваха богове, към които да отправиш молитвите си. Родителите му твърдяха, че отсега нататък смъртните могат да разчитат единствено на себе си и трябва да се справят със света както намерят за добре. И пак те твърдяха, че вероятно единствени смъртните са отговорни за случилите се промени.
Може би Мина беше права. Може би не обичаше нея, а бога, който тя носеше в себе си. Струваше му се толкова уверена, толкова сигурна, така спокойна. Никога не изпитваше съмнения, не се страхуваше. В свят на слепци тя успяваше да пристъпва гордо, надарена с благословията да вижда.
Силваношей дори не знаеше как трябва да се молиш на един бог. Портиос и Алхана рядко бяха отваряли дума на тема религия. Въпросът явно бе болезнен за тях. Родителите му се чувстваха измамени, но и разгневени. Със заминаването си боговете бяха изоставили онези, които вярваха най-силно в тях.
И откъде можеше да бъде напълно сигурен, че Единият Бог наистина изпитва някаква загриженост за него? Откъде можеше да е сигурен, че той е Избраният?
Постепенно в него назряваше решимостта да постави на изпитание Единия Бог, както детето понякога иска да се увери, че родителите му го обичат.
Той смирено започна да се моли:
— Ако има нещо, което искаш от мен, знай, че не мога да го извърша, понеже съм пленник. Освободи ме и ще се подчиня на волята ти.
— Сър! — извика един от войниците, охраняващи тила на пазачите. — Зад…
Каквито и да бяха по-нататъшните му думи, то те се изгубиха във внезапния му писък. Върхът на нечий меч изскочи от гърдите му. Бяха го пронизали откъм гърба, и то така ожесточено, че оръжието бе разкъсало плетената му ризница. Войникът рухна по лице и мигом беше прегазен от тичащите елфи.
Пазачите, които държаха Силваношей, го освободиха, за да се обърнат към нападателите и да им окажат съпротива. Единият дори успя да измъкне меча си, ала в същия момент Ролан отсече ръката му. Следващият удар на елфа попадна в гърлото на човека. Пазачът се строполи в собствената си кръв. Другарят му бе загинал дори още преди да е извадил оръжието си — острието на Самар просто бе отделило главата от раменете му. Четвъртият войник умря бързо, задавен от меча на Алхана в гушата си.