Тъй изгубен бе Силваношей в религиозния си транс, че почти не успя да си даде сметка за стенанията, сподавените викове и глухо стоварващите се край него тела. В началото войниците го влачеха нанякъде, а след това пред него се появи лицето на майка му.
— Сине! — извика тихо Алхана. Тя изпусна окървавения меч и притисна младежа в прегръдките си.
— Майко? — каза замаяно той. Все още не разбираше какво се случва, но му се бе сторило, че в момента, в който тя го прегърна, беше видял не нейното, а нечие друго лице. — Майко — повтори изумено. — Къде… Как…
— Кралице — чу се предупредителният глас на Самар.
— Да, зная — отвърна Алхана. Тя с нежелание пусна сина си. Избърса сълзите си и каза: — Ще ти разкажа всичко, Силван. Ще говорим дълго, но сега не му е времето. Самар, можеш ли да свалиш веригите?
— Застани на пост — нареди генералът на единия от елфите. — Ако някой ни забележи, веднага ми докладвай.
— Слабо вероятно, командире — дойде мрачният отговор. — Твърде заети са с клането.
Самар изучи оковите и веригите и поклати глава.
— Нямаме време да ги сваляме, Силваношей, не и преди да се отдалечим достатъчно от Силваност и преследвачите си. Ще ви помогнем с каквото можем по пътя, но трябва да бъдете силен, Ваше височество, и да понесете товара си още малко.
Самар говореше със съмнение в гласа. Очите му го потвърждаваха. На бойното поле Силваношей му се бе сторил затъпял и не на себе си. Очакваше да го завари напълно деморализиран, разбит, без да го е грижа дали ще живее или ще умре, неспособен даже да направи усилието, в която и да е от двете посоки.
Младият крал стоеше гордо изправен. В началото бе объркан. Спасението беше дошло твърде бързо и неочаквано. Лицето на майка му го объркваше, но вече с въодушевление прозираше намесата на Единия Бог. Единият Бог бе отговорил на молитвите му. Значи все пак беше неговият Избраник. Оковите на китките му се впиваха дълбоко в плътта и му причиняваха болка, но Силваношей носеше тази болка с радост, като доказателство за любовта си към Мина и новооткритата си вяра в Единия Бог.
— Не се нуждая нито от твоята, нито от чиято и да е друга помощ, Самар — произнесе младият крал тихо и с достойнство. — И мога да нося товара си толкова дълго, колкото е необходимо. А сега наистина трябва да побързаме. Майка ми е в опасност.
Наслаждавайки се на изумлението, изписало се по лицето на Самар, Силван го изблъска от пътя си и закуца неуверено по посока на гората.
— Помогни му, Самар — нареди Алхана, като отново вдигна меча си.
Гледаше след сина си с привързаност и възхита… както и със съвсем мъничко смущение. Беше променен и макар изпитанието, през което бе преминал, да би променило всекиго другиго, това й се струваше обезпокоително. Не беше само фактът, че от момче синът й се бе превърнал в мъж, а че от нейното момче нямаше и следа. Взираше се в гърба му и не можеше да го познае.
Силваношей чувстваше прилив на енергия. Веригите му се струваха леки и ефирни като паяжина. Започна да тича тромаво, като от време на време се препъваше и залиташе, но сега това нямаше значение. Войните на елфите тичаха редом с него, за да го защитят в случай на опасност, но така или иначе нямаше кой да ги спре. В този момент Рицарите на Нерака бързаха да оковат Силваност във вериги, направени от желязо, огън и кръв.
Елфите и освободеният пленник се насочиха на север и се отдалечиха достатъчно, докато най-сетне мирисът на пушек и разрушенията останаха далеч назад. Чак тогава тръгнаха на изток и под водачеството на Ролан се добраха до реката, където киратът бе осигурил лодки, готови да отведат младежа нагоре по течението към лагера на Алхана. Там щяха да си починат за известно време.
Силваношей успяваше да следва останалите, макар че в края на деня вече дишаше болезнено и накъсано, мускулите му горяха, а китките му се бяха разкървавили от оковите. Препъна се и падна неведнъж, докато накрая, главно поради настояванията на майка си, не позволи на останалите елфи да го подкрепят. При все това не се оплакваше, но се държеше с мрачна решителност, която спечели даже одобрителния поглед на Самар.
Щом се добраха до относителната безопасност на речния бряг, елфите опитаха да разбият оковите на младежа с помощта на брадва. Силваношей отново остана напълно спокоен, дори когато острието на брадвата на няколко пъти удряше в опасна близост с крака или ръката му. Летяха искри, но веригите оставаха непокътнати. След като острието на брадвата се нащърби до неузнаваемост, елфите най-сетне се отказаха. Без ключ нямаше как да освободят китките и глезените му.