Джена беше на същото мнение. И ако някой можеше да твърди нещо със сигурност, то това бе тя, понеже в продължение на дълги години двамата с Даламар бяха имали любовна връзка, а и тя последна го беше виждала точно преди заминаването му — събитие, което вече беше останало повече от трийсет години назад в миналото.
— Дали пък все пак не го е виждала и по-късно? — измърмори сам на себе си Палин, като се взираше полудял от безсилие и едва сдържан гняв през прозореца. — Даламар знаеше точно къде да ни открие, къде да сложи ръце върху нас. Само един човек може да му е издал тези подробности. Само един: Джена.
Навярно трябваше да е доволен, че могъщият магьосник ги беше спасил. В противен случай и при далеч по-неблагоприятни обстоятелства, двамата с кендера щяха да се озоват в някоя от килиите на Берил. Понастоящем обаче от чувството за благодарност, което бе изпитал към Даламар в началото, не бе останала и следа. При други обстоятелства вероятно би стиснал ръката на мрачния елф. Сега искаше единствено да извие врата му.
Преместването на Кулата от Палантас до новото й местоположение — Палин нямаше ни най-малка представа къде може да е то — беше довело и до други промени. По стените бяха плъзнали огромни пукнатини, които доста биха разтревожили магьосника, ако не бе сигурен (или поне с всички сили се надяваше да е така), че Даламар се е погрижил да подсили разместването със заклинание. Спираловидното стълбище и преди представляваше сериозна опасност, но сега рисковете се бяха удвоили поради факта, че имаше доста изпопадали стъпала. Тасълхоф може и да се катереше по тях с ловкостта на катерица, но Палин всеки път затаяваше дъх, когато му се наложеше да ги използва.
Самият Тасълхоф — който между другото бе обходил цялата Кула надлъж и шир още през първия час от пристигането им — твърдеше, че входът към едно от минаретата е напълно препречен от масивна каменна стена и че покривът на другото липсва наполовина. Що се отнася до Дъбравата Шоикан — страховитата гора, охранявала толкова добре подстъпите към Кулата в старите дни, — тя бе останала в Палантас, където я считаха за нещо като печална забележителност. Вместо нея сега около Кулата се издигаше друга дъбрава, но от огромни кипариси.
Палин бе прекарал по-голямата част от живота си сред валеновите дървета и смяташе, че нищо не може да го впечатли, но кипарисите бяха наистина гигантски. Много от тях се издигаха доста над Кулата и я караха да изглежда като джудже в сравнение с тях. Дърветата протягаха чудовищните си, обгърнати в зеленина клони над нея, сякаш се опитваха да я защитят, като едновременно с това напълно я закриваха от погледа на бродещите дракони, особено от този на Берил, която на драго сърце би дала кучешките си зъби, ноктите и люспестата си опашка в замяна на информация за настоящото местонахождение на някогашната горда Кула от Палантас.
Надничайки през един от малкото неизчезнали прозорци по горните етажи — доста от онези, за чието съществуване си спомняше съвсем ясно, вече ги нямаше — Палин бе установил, че погледът му се простира над безкрайна равнина от вълнуващи се зелени корони на дървета, стигаща чак до хоризонта. В която и посока да погледнеше, виждаше едно и също; дънери, шумящи клони, листа и сенки. Нямаше нито път, нито дори животинска пътека; гората изглеждаше странно и зловещо тиха. Не пееха птици, не се виждаха катерички, не бухаше бухал, не се чуваше жалния зов на гълъба. Никой от живите не бе останал в тази гора. И Кулата не бе кораб, плаващ по вълните й. Вместо това затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в нейните дълбини, далеч от погледите на света и хората, които го населяваха.
Сега гората бе дом на мъртвите.
Един от малкото прозорци се намираше на приземния етаж, само на няколко стъпки от масивната дъбова врата, водеща навън. Прозорецът гледаше към пространството между дърветата, където властваше вечна сянка — тъй рядко се прокрадваха слънчевите лъчи през гъстия покров от зеленина.
А в сянката блуждаеха души. Гледката не беше никак приятна, ала Палин откри, че все по-често се застоява пред прозореца, зъзнейки в студа, пъхнал ръце в ръкавите си, вперил поглед към неспокойната, вечно движеща се маса от мъртъвци.