Взираше се, додето най-сетне не можеше да издържа повече и чак тогава се отдалечаваше с разкъсвано от жалост и ужас сърце.
Явно мъртвите не можеха да влязат в Кулата. Палин вече не усещаше присъствието им близо до себе си по начина, по който го бе чувствал в цитаделата. Вече не долавяше онзи странен гъдел при произнасянето на някое заклинание, лекото докосване, което можеше да определи единствено като бягащи крачета на паяк, полепнала по лицето му паяжина, косъм, каквото и да е от стотиците други съвсем обикновени обяснения, хрумващи на човек в подобен момент. Сега обаче знаеше, че усещането се е дължало на докосването на ръцете на мъртвите, които през цялото време бяха крали магията му.
По време на четиридневното си затворничество в компанията на Тасълхоф, Палин бе стигнал до заключението, че именно Даламар е давал заповеди на мъртвите. Мрачният елф се бе опитал да узурпира цялата магия за себе си. Защо? Какво правеше с нея? Определено, усмихна се с ирония той, не я използваше, за да предекорира.
Искаше да му зададе лично този въпрос, но така и не успяваше да го открие. Тасълхоф, когото също бе натоварил с тази мисия, също не можеше да го намери. Все пак трябваше да признае, че съществуваха още много заключени по магически начин врати, които си оставаха непреодолимо препятствие както за него, така и за кендера. Особено за кендера.
Тасълхоф слухтеше до тези врати, ала дори неговият остър слух не долавяше какъвто и да е шум от другата им страна, включително и зад онази, която според спомените на Палин водеше към личните покои на Даламар.
Магьосникът лично бе почукал на нея, беше крещял и викал, но без резултат. Или мрачният елф нарочно не му обръщаше внимание, или просто не беше зад нея. В началото Палин си беше помислил, че е първото и това го бе довело почти до ярост. Сега обаче започваше да осъзнава, че съществува възможност за второто, а това го караше да изпитва безпокойство. Постепенно започваше да свиква с натрапливата идея, че двамата с Тас са доведени и изоставени в Кулата, за да изживеят остатъка от живота си като затворници и пленници на мъртвите.
— Не — поправи се той с тих глас, загледан през прозореца на приземния етаж. — Мъртвите не са наши пазачи. Те също са попаднали в плен.
Душите се тълпяха в сенките под дърветата, неспособни да открият покой и мир, бродеха безцелно, постоянно бяха в движение. Палин не можеше да ги преброи — хиляди, хиляди по хиляди и още хиляди отвъд това. Не виждаше познати лица. В началото се бе надявал да открие баща си сред тях, че Карамон би могъл да му даде поне някакви отговори на изобилието от въпроси. Съвсем скоро стигна до заключението, че търсенето на една-единствена душа сред неизброимите й посестрими граничи с неразумното желание да откриеш точно определена песъчинка сред дюните на запустял плаж. А и ако Карамон можеше да дойде при него, със сигурност би го направил.
Палин живо си спомняше видението с баща си в Цитаделата на светлината. В него Карамон си бе проправил път през стълпотворение от души, протягащи ръце към магьосника. Тогава се бе опитал да му каже нещо, но точно в този миг нечия невидима ръка го бе грабнала и отнесла надалеч.
— Мисля, че е страшно тъжно — каза Тасълхоф. Той стоеше с притиснато в прозореца чело и също се взираше към мъртвите. — Виж, ето един кендер. И още един. И друг. Здрасти! — почука по прозореца. — Ей, здравейте, вие там! Какво имате в кесиите си?
Духовете на мъртвите кендери не обърнаха внимание на обичайния за расата им поздрав и скоро се изгубиха в тълпата от други души: елфи, джуджета, човеци, минотаври, кентаври, гоблини, хобгоблини, дракониди, блатни джуджета. Раси, за които Палин само бе чел, но никога не беше виждал с очите си. Виждаха се представителите на Тийлър, мрачните джуджета, прокълнатата раса. Виждаше душите на димернестите, елфи, живеещи на дъното на морето, чието съществуване отдавна се поставяше под въпрос. Както и тези от народа Теной, странните, страховити създания, населяващи Ледена стена.
Рамо до рамо стояха приятели и врагове. Душите на гоблините невиждащо се възправяха до тези на човеците. Сенките на драконидите подминаваха призрачните образи на елфите. Минотавър и джудже крачеха редом. Душите не си обръщаха внимание. Сякаш нито се бояха една от друга, нито подозираха за съществуването си. И всяка следваше своя път в търсене на нещо — някаква безнадеждна мисия, както изглеждаше, понеже по лицата им Палин виждаше единствено безумен копнеж, отпадналост и отчаяние.