Магията, казваха те. Дай ни магията. Гледаха него. Не обръщаха внимание на кендера. Палин виждаше как устата на Тас се отваря и затваря, но не чуваше какво се опитва да му каже. Сякаш ушите му бяха запушени от шепота на мъртвите.
— Нямам какво да ви дам — каза на душите. Собственият му глас звучеше приглушено и далечно. — Не нося никакви магически артефакти. Пуснете ни да минем.
Вече бяха достигнали първите дървета. Шепнещите души приличаха на бяло, разпенено езеро, изпълнило пространството между високите дървета. Надяваше се, че душите ще започнат да изчезват, както ранната утринна мъгла се изпарява с първите лъчи на слънцето в долината, но мъртвите продължаваха да се изпречват на пътя му. Едва-едва виждаше какво има пред него — единствено още и още души сред смрачените кипариси. Напомняха му за ордите от просяци, които живееха из улиците на Палантас; протягащи мръсни ръце, умоляващи с пискливите си гласове.
Той се спря и хвърли поглед през рамо към Кулата на Върховното чародейство — жалка руина. Отново се обърна напред.
„Досега не са ти причинявали болка — напомни си той. — Усещането ти е познато. Неприятно е, но не е по-зле от това да крачиш през потънали в паяжини коридори. Ако се върнеш там, никога няма да си тръгнеш. Не и преди да се превърнеш в един от тях.“
Той продължи да пристъпва сред реката от мъртви.
Ледените им, бледни ръце улавяха дланите му, очите им се взираха в него, мразовитите им устни се впиваха в устата му и отнемаха последните му глътки въздух. Вече едва успяваше да помръдне, влачеха го, теглеха го някъде надолу. Не чуваше нищо друго, освен шепнещия тътен на ужасните им гласове. Обърна се в опит да открие пътя за назад, но съзря единствено очи, усти и протегнати ръце. Обърна се отново и отново, губейки посоката. Накъдето и да погледнеше, виждаше само мъртъвци.
Не можеше да диша, нито да говори или да извика. Падна на земята, като се бореше за глътка въздух. Душите налитаха като морски вълни. Докосваха го, дърпаха го, теглеха го. Усещаше как го разкъсват и претърсват фибрите на самото му същество.
Магия… Магия… дай ни магията…
Той се плъзна под отвратителната им повърхност и престана да се бори.
Тас видя как Палин закрачи под сенките на дърветата, но не го последва веднага. Вместо това се опита да привлече вниманието на неколцина мъртви кендери, които стояха недалеч и се взираха в магьосника.
— Ей, вие — каза високо той, за да надвика бръмченето на гласовете в ушите си, което вече сериозно започваше да го дразни, — случайно да сте виждали моя приятел Карамон? Той е един от вас.
Тас се канеше да им каже, че като тях, и Карамон също е мъртъв, но се въздържа, мислейки, че напомнянето само ще ги натъжи.
— Той е наистина голям човек и последния път, когато го видях, беше доста стар, но след като умря — не се обиждайте — отново е млад. Има къдрава коса и дружелюбна усмивка.
Никаква полза. Кендерите просто отказваха да му обърнат и най-малкото внимание.
— Не ми се искаше да го споменавам, но ми се струвате изключително невъзпитани — подметна той, докато ги подминаваше. Щом никой не искаше да говори с него, не му оставаше друг избор, освен да последва Палин. — Някой би си помислил, че са ви отглеждали човеци. Едва ли сте от Кендерия. Никой живял и отрасъл там не би се държал… Гледай, гледай, странна работа. Къде пък се дяна сега?
Тас зашари с очи из гората пред себе си, като се опитваше да надникне през бедните духове, които постоянно ти се пречкаха пред погледа и направо можеха да ти замаят главата.
— Палин! Къде си? Нали се предполагаше, че трябва да бъда в ариергарда, а не мога да бъде в ариергарда, ако ти не си в авангарда.
Почака малко, за да чуе дали магьосникът ще му отговори, но дори и да го беше направил, едва ли би разбрал каквото и да е заради ужасния шепот в ушите си. Имаше чувството, че вече започва да му призлява от него. Той запуши уши с два пръста и се обърна, за да провери дали Палин не е забравил нещо и е решил да се върне назад. Кулата се виждаше и изглеждаше съвсем дребничка в сравнение с кипарисите, но от Палин нямаше и следа.