— Да намеря Даламар.
— Но нали го търсихме и търсихме…
— Не, не сме — каза Палин. В този момент чувстваше див бяс и възнамеряваше да действа, преди да му е минало. — Даламар няма никакво право да действа така! Няма никакво право да поробва тези бедни души.
Той влетя през входната врата и започна да се катери по спираловидното стълбище. Придържаше се вдясно към стената, понеже вляво от него нямаше парапет. Една погрешна стъпка би го запратила право в зейналия мрачен кладенец в средата.
— Ще ги освободим ли? — поинтересува се Тасълхоф, като също се закатери нагоре, помагайки си и с двете ръце. — Даже след като се опитаха да те убият?
— Не го искаха наистина — каза магьосникът. — Не могат да се контролират. Нещо ги подтиква да търсят магията. Известно ми е кой стои зад тази работа и възнамерявам да го спра.
— Как ще го направим? — попита нетърпеливо Тас. Палин не го беше споменал изрично в новото приключение, но това вероятно се дължеше на просто недоглеждане. — Тоест да го спрем? Дори не знаем къде е.
— Ще го спра, дори ако се наложи да разкъсам тази Кула парче по парче — беше всичко, което успя да изкопчи от магьосника.
Дългото и опасно изкачване по спираловидното стълбище през почти пълния мрак най-накрая ги доведе до врата.
— Вече опитах тази — обяви кендерът. Той отново я изучи и пробно я натисна с рамо. — Дори не ще да помръдне.
— О, ще помръдне — увери го Палин.
Той издигна ръце и изрече една-единствена дума. По пръстите му припламнаха синкави пламъчета. Той си пое дъх и посегна към вратата. Пламъчетата загоряха по-ярко.
Внезапно и съвсем безшумно, вратата се отвори.
— Спри, Тас! — нареди му магьосникът. Кендерът вече се бе канил да скочи вътре.
— Но ти я отвори — възрази Тасълхоф.
— Не — отвърна дрезгаво Палин. Сините пламъчета бяха угаснали. — Не, не бях аз.
Той пристъпи напред, като се взираше предпазливо във вътрешността на стаята. Малкото лъчи, успели да проникнат през плътната завеса от клони на кипарисите, трябваше да се преборят с многогодишната, полепнала по прозорците мръсотия и дебелия слой прах вътре. От стаята не долиташе никакъв звук.
— Ти остани тук, Тас.
— Искаш ли отново да бъда ариергард? — попита кендерът.
— Да, Тас — отвърна тихо магьосникът. Той направи втора крачка напред. Ослушваше се напрегнато с наведена настрани глава. Влезе съвсем бавно. — Пази ми гърба. Извикай, ако чуеш нещо или някой.
— Като привидение или таласъм? Разбира се, Палин.
Тасълхоф стоеше в коридора отвън, подскачаше от крак на крак и се опитваше да види какво става вътре.
— Да бъдеш ариергард си е много важно занимание — напомни си той и отново се размърда, понеже нито успяваше да чуе, нито да види каквото и да било. — Стурм винаги ни пазеше гърба. Или Карамон. Никога не съм бил в ариергарда, главно защото Танис не позволяваше. Винаги твърдеше, че от кендерите не можеш да очакваш да ти пазят гърба, тъй като никога не стоят там, където… Не се тревожи! Идвам, Палин! — предаде се той и се втурна в стаята. — Никой не се промъква зад нас. Гърбовете ни са си съвсем наред. О!
Той се закова неподвижно. Всъщност нямаше голям избор. Ръката на Палин го стискаше доста силно за рамото.
Във вътрешността на стаята царяха сивота и мраз, които даже в най-яркия слънчев ден пак щяха си останат такива. Ледената светлина огряваше полици, препълнени с книги. Непосредствено до тях се намираше хранилището за свитъци — доста наподобяващо пчелна пита, само дето много от отделните кутийки бяха празни. Дърворезбите по пръснатите из стаята ракли се криеха под дебел слой прах. Тежките завеси затуляха прозорците. Някога красивите килими сега изглеждаха замърсени, изгнили и разнищени.
В далечния край на стаята имаше писалище. Зад писалището имаше някой и този някой бе елф с дълга, провиснала коса, в миналото гарвановочерна, а сега прошарена в сиво от рязка, сива черта, започваща от челото и спускаща се назад.
— Кой е това? — разнесе се пронизителният шепот на кендера.
Елфът седеше напълно неподвижно. Тас мислеше, че мъжът вероятно спи и затова не му се искаше да го буди.
— Даламар — отвърна Палин.
— Даламар! — повтори поразено Тасълхоф. Той изви глава, за да погледне магьосника до себе си, смятайки, че се шегуват с него. Дори и да бе така, Палин не се смееше. — Но това е невъзможно! Той не е тук. Знам го, защото чуках на вратата и виках страшно силно „Даламар“, но никой не ми отговаряше. — Даламар! — повиши глас кендерът. — Здрасти! Къде се губиш?