Вместо това той изумено отвори уста, щом металът засия в огненочервено, започна да се променя и прие очертанията на слабото й тяло, прегръщайки я като любовник.
Бронята бе черна и украсена с изображение на череп. Мълнията я беше засегнала, но пораженията бяха изключително странни. Сега черепът в областта на гърдите бе разделен на две половини. Помежду им блестеше назъбена стоманена мълния.
— Това ще бъде моето знаме — произнесе Мина, като докосна черепа.
Започна да надява и останалата част от снаряжението на Магит — предпазителите за китките и пищялите. Всяка отделна част на бронята я докосваше и се нажежаваше до червено, сякаш току-що извадена от пещта на ковача, след което постепенно изстиваше, прилепнала към тялото й така, все едно са я изработили специално за нея.
Мина вдигна шлема, но не го сложи. Вместо това го подаде на Галдар.
— Подръж го малко, подкомандир.
Той пое шлема гордо, почтително, сякаш беше предмет, в търсенето на който е прекарал целия си живот.
Мина коленичи до тялото на Ернст Магит. Взе едната му почерняла, овъглена ръка, склони глава над нея и започна да се моли.
Никой не чуваше думите й, никой не чуваше какво казваше или на кого го казваше. Песента на смъртта се усили. Звездите изчезнаха, луната се скри. Мракът ги обгърна. Мина се молеше, а прошепнатите думи носеха утеха.
Когато след малко се изправи, откри, че всички рицари са паднали на колене пред нея. В пълната тъмнина не виждаха нищо, дори себе си. Виждаха единствено нея.
— Ти си моят водач, Мина — каза един от тях, отправил взор към нея така, както гладният се взира в комат хляб или жадният гледа прохладен извор. — Моят живот е и твой.
— Не мой — отвърна тя. — А на Единия Бог.
— Единият Бог! — Гласовете им се надигнаха и бяха пометени от песента, която вече не беше плашеща, а възторжена, изпълнена с живот, зовяща. — Мина и Единият Бог!
Звездите блестяха в монолитите. Лунната светлина искреше в назъбената светкавица върху бронята на Мина. Прогърмя, ала този път звукът не идваше от небето.
— Конете! — извика някой. — Конете са се върнали!
Пред животните вървеше жребец, какъвто никой досега не бе виждал. Червен като вино, като кръв, конят препускаше далеч пред останалите. Когато най-после стигна до тях, той отърка муцуна в момичето и отпусна глава на рамото й.
— Изпратих Тленен Огън да доведе конете ви. Ще имаме нужда от тях — каза Мина, галейки черната грива на жребеца. — Ще потеглим на юг още тази нощ. Пътят ще бъде дълъг и труден. След три дни трябва да бъдем в Санкшън.
— Санкшън! — попита удивено Галдар. — Момиче… искам да кажа, Водачке на Нокътя… Санкшън е в ръцете на соламнийците! Градът е под обсада. Сборното ни място е в Хур. Заповедите бяха да…
— Потегляме още тази нощ — повтори твърдо Мина и отправи поглед на юг.
— Но защо, Водачке на Нокътя? — попита минотавърът.
— Защото сме призовани — отговори тя.
2
Силваношей
Странната, неестествена буря връхлиташе над цял Ансалон. Светкавиците кръстосваха земята, подобно на гигантски войни, запращащи мълнии от унищожителен огън. Древни дървета — огромни дъбове, устояли и на двете Катастрофи — избухваха в пламъци и за миг се превръщаха в димящи, почернели останки. Вихрушките следваха тътнещите светкавици и разкъсваха на парчета всяка къща по пътя си, вдигаха с лекота във въздуха дъски, тухли, камъни и мазилка. Внезапните проливни дъждове се изсипваха и караха реките да се надигат, да заливат бреговете си и да отнасят младите кълнове на бъдещата реколта — току-що напъпили с надежда за спокойни летни дни.
В Санкшън и на обсадени, и на обсаждащи не остана нищо друго, освен да напуснат постовете си и да потърсят закрила от вилнеещата буря. Уловените в открито море кораби опитаха някак си да се спасят. В резултат много от тях потънаха, а за други не се чу нищо. По-късно някои — макар и закърпени надве-натри — доплаваха до дома, носейки истории за удавени моряци или работещи денонощно помпи.
По покрива на Великата библиотека в Палантас се появиха неизброими пукнатини. Дъждът започна да се просмуква във вътрешността, хвърляйки Бертрем и останалите монаси в луда паника, докато се опитваха да запушат пробивите и да подсушат наводнения под. В Тарсис дъждът беше толкова силен, че морето, което бе изчезнало по време на Катаклизма, отново се завърна за почуда и удивление на всичките му жители. Новообразуваното море пресъхна само няколко дни по-късно, оставяйки след себе си купища мъртва риба и чудовищна воня.