— Всички долу! — изкрещя и сам се хвърли на земята. — Лягайте! Дръжте се далече от монолитите!
Заваля косо. Дъждовните капки свистяха като стрели, запратени от милион тетива. Градушката не закъсня. Парчетата се стоварваха върху главите им с убийствена, вършееща сила. Кожата на Галдар бе достатъчно дебела и за него парчетата град бяха като жилещи ухапвания от мравки, но останалите мъже закрещяха от ужас. Огнените копия на мълниите вече се стоварваха навсякъде около тях. Гръмотевиците разтърсваха тътнещо земята.
Галдар лежеше по очи, като се бореше с атавистичното желание да започне да копае, да се зарови колкото може по-навътре в дълбините на света. При отблясъка на следващата мълния изумено осъзна, че командирът му се мъчи да се изправи на крака.
— Сър, не ставайте! — изрева минотавърът и посегна да го издърпа.
Магит се озъби и изрита протегнатата ръка. После наведе глава и превит на две срещу вятъра, тръгна към един от монолитите. Когато стигна до него, се сви в основата, търсейки укритие срещу брулещия дъжд и тежката градушка. После се изсмя високо към останалите мъже, облегна гръб на монолита и изпружи крака.
Блясъкът на светкавицата едва не ослепи Галдар. Тътенът бе оглушителен. Силата на удара го повдигна от земята, след което отново го накара да се стовари върху нея. Мълнията падна толкова близо, че за миг му се стори, че чува пращенето и долавя миризмата на фосфор и сяра. Но този път имаше и друг мирис — на изгоряла плът. Потърка очи в опит да види нещо през мъглата от червеникави кръгове. Когато най-после отново възвърна способността си да вижда ясно, погледна към посоката, в която се намираше командирът му. При следващия отблясък видя, че в основата на монолита се е свило нечие обезформено тяло.
Под овъгления повърхностен пласт плътта на Магит беше кървавочервена. Приличаше на парче изгоряло месо. От тялото му се издигаше пушек, а вятърът го отнасяше на парцали заедно с късове почерняла кожа. Лицето му бе изчезнало напълно. На мястото му имаше единствено уста, пълна с отвратително ухилени зъби.
— Радвам се, че все още имаш сили да се смееш, Водачо на Нокътя — измърмори Галдар. — Предупредих те.
Минотавърът извърна поглед от ужасната гледка и опита да се притисне още повече към земята, проклинайки собствените си ребра, задето стояха на пътя му.
Изглеждаше невъзможно, но дъждът заваля още по-силно. Зачуди се колко ли дълго ще продължи бурята. Струваше му се, че се е проточила през целия му живот, че се е родил, ще остарее и ще умре в нея, а бурята все така ще вилнее, без каквито и да било намерения да спира. Нечия ръка го улови за рамото и го разтърси.
— Сър! Вижте там! — Един от рицарите бе пропълзял през вятъра, дъжда и градушката и сега лежеше редом с него. — Сър! — Рицарят приближи до ухото на Галдар и изкрещя с всичка сила, за да надвика плющенето на дъжда, тропота на градушката, непрекъснатия тътен на гръмотевиците и, по-ужасните дори в сравнение с тях смразяващи мъртвешки гласове: — Видях някой да се движи ей там!
Галдар вдигна глава и се втренчи в посоката, в която сочеше рицарят. Вгледа се в самото сърце на долината Нерака.
— Изчакайте следващата светкавица! — изкрещя войнът. — Ето! Ето го!
Последвалият блясък не беше просто мълния, а стена от огън, която освети с пурпурнобялата си светлина небесата, земята и планините. Към тях, ясно очертана на фона на всичко това, вървеше нечия фигура. Вървеше спокойно и право през бушуващата буря, сякаш недокосната от пясъчната вихрушка, светкавиците и приковаващите гръмотевици.
— Да не е от нашите? — попита Галдар, който вече се чудеше дали някой от мъжете не се е побъркал и подобно на конете е хукнал накъдето му видят очите.
Ала още докато задаваше въпроса, знаеше, че случаят не е такъв. Фигурата ходеше, а не тичаше. И приближаваше, а не се отдалечаваше.
Мълнията постепенно изтля. Мракът отново се спусна и силуетът изчезна безследно. Галдар нетърпеливо зачака следващата светкавица, за да огледа по-добре побъркания, посмял да предизвика яростта на природата. Земята, планините и небето лумнаха в поредния отблясък. Човекът все още бе там и все така се приближаваше. Галдар си даде сметка, че мъртвешката песен изведнъж е зазвучала като хвалебствен химн.
Отново мрак. Вятърът започваше да стихва. Дъждът намаля и заваля по-слабо, макар да не преставаше. Заедно с това изчезна и градушката. Мълниите прогърмяваха ритмично и човек би помислил, че тътенът отмерва крачките на странната фигура, която приближаваше неотклонно. Бурята отминаваше, отнасяйки яростта си към далечните планини, към други части на света. Галдар се изправи.