Подгизнали до кости, рицарите също ставаха на крака, чистеха калта от лицата си и поглеждаха опечалено към мокрите одеяла. Дори и отслабнал, вятърът бе пронизващо студен. Всички с изключение на минотавъра, чиято кожа бе дебела и покрита с козина, започваха да треперят неудържимо. Галдар отърси дъждовната вода от рогата си и зачака фигурата да се приближи на хвърлей от тях.
На запад се появяваха първите звезди — блещукащи, студени и смъртоносни като изострени върхове на копия. Разкъсаните остатъци от облаците постепенно разкриваха небето над тях. Единствената луна също изгряваше и отправяше закъснялото си предизвикателство към отминаващата буря. Фигурата на непознатия вече се намираше на не повече от двайсет стъпки от тях. Сребристата светлина на нощното светило най-после позволи на Галдар да го огледа по-добре.
Човек, младеж, ако се съдеше по слабото, стройно тяло и гладките черти на лицето. Тъмната му коса бе обръсната, оставяйки само силно зачервена, набола кожа. Липсата на коса излагаше на показ високите скули, острата брадичка и красиво извитата уста. Младежът носеше ризата и туниката на обикновен пехотинец; също и кожени ботуши, но нямаше меч, нито каквото и да било друго оръжие, или поне Галдар не виждаше такова.
— Спри и се представи! — извика дрезгаво минотавърът. — Спри на място. Не прекрачвай границата на лагера.
Младежът се подчини и спря, като вдигна ръце, за да се уверят, че са празни.
Галдар изтегли меча си. Нямаше желание да поема излишни рискове, особено в такава странна нощ. Държеше оръжието неумело. Мечът беше едва ли не безполезен в ръката му. За разлика от много изгубили ръката си при ампутация войни, така и не се бе научил да борави както трябва с другата. Преди да го ранят, Галдар се сражаваше доста добре с меч, но сега беше по-скоро несръчен и смешен, и в битка можеше да причини повече вреда на себе си, отколкото на врага. Неведнъж Ернст Магит бе наблюдавал минотавъра да се упражнява непохватно с непривичната за него ръка и всеки път се заливаше от гръмогласен смях.
Е, сега Магит едва ли се веселеше толкова.
Галдар тръгна към непознатия. Дръжката на оръжието бе мокра и хлъзгава. Надяваше се да не го изпусне. Младежът нямаше как да знае, че минотавърът е бивш, вече безопасен войн. Втренчи се изпитателно в него и изненадано установи, че странникът дори не трепна от погледа му. Всъщност дори не изглеждаше впечатлен.
— Не нося оръжие — произнесе непознатият. Гласът му бе дълбок и някак не съответстваше на младежкия му вид. Имаше странен тембър в него, сладък и мелодичен… И неизвестно защо напомняше на Галдар за някой от гласовете, пеещи песента, която сега бе притихнала до едва доловимо мърморене, сякаш от благоговение пред нещо или някого. Не беше мъжки глас.
Минотавърът се вгледа по-внимателно в младежа, в стройната, подобна на стебло на цвете шия, поддържаща прекрасно оформената глава, увенчана с червеникавия изгрев на едва наболата коса. Галдар огледа гъвкавото му тяло. Ръцете, както и краката, обути с вълнени чорапи, бяха мускулести. Мократа риза висеше прекалено свободно от слабите рамене. Нямаше как да разбере със сигурност дали човекът пред него е жена или мъж.
Рицарите вече се събираха около минотавъра, втренчени в измокрения младеж — подгизнал и лъщящ като новородено. Лицата им бяха намръщени, в очите им все още се четеше предпазливост. Не можеше да ги вини. Навярно в този момент всеки един от тях, както и самият той, си задаваше съвсем същия въпрос. Какво, в името на великия рогат бог, който бе умрял и оставил хората да страдат, правеше този човек в прокълнатата долина по време на такава прокълната нощ?
— Как те наричат? — попита заповедно Галдар.
— Името ми е Мина.
Момиче. Младо момиче. Навярно на не повече от седемнайсет… дори и по-малко. Ала независимо, че сама произнесе името си — име на жена, което бе доста популярно сред човеците, — и въпреки че вече забелязваше съвсем ясно издайническите признаци в нежните очертания на шията и грацията на движенията й, минотавърът все още изпитваше съмнения. В нея имаше нещо изключително неженствено.
Мина се усмихна едва-едва, сякаш можеше да чуе неизречените му съмнения и каза:
— Да, аз съм жена. — Тя сви рамене. — Макар това да не е от голямо значение.
— Приближи се — нареди рязко минотавърът.