Момичето се подчини и направи крачка към него.
Галдар се вгледа в очите й. Дъхът му спря. В живота си беше виждал много човеци. От всякакви размери и форми. Но никога досега не бе попадал на човек или каквото и да било живо същество с очи като нейните.
Неестествено раздалечени, дълбоко поставени, очите й имаха цвета на кехлибар, с черни зеници и ириси, заобиколени от сенки. Липсата на коса ги правеше дори по-големи, отколкото бяха всъщност. Струваше му се, че в света съществуват само тези очи. Те го поглъщаха и превръщаха в затворник така, както златният кехлибар завинаги заключва в себе си трупа на насекомото.
— Ти ли водиш тези мъже? — попита тя.
Галдар хвърли поглед към овъгленото тяло в основата на монолита.
— Вече да — отвърна.
Мина хладно проследи взора му. Кехлибарените очи отново се насочиха към минотавъра. Можеше да се закълне, че в този миг е видял тялото на Магит заключено някъде в дълбините им.
— Какво правиш тук, момиченце? — попита грубо Галдар. — Да не си изгубила пътя си в бурята?
— Не. Намерих пътя си в бурята — произнесе тя. Кехлибарените очи светеха немигащо. — Намерих теб. Повикаха ме и се отзовах. Вие сте от Рицарите на Такхизис, права ли съм?
— Бяхме — поправи я сухо Галдар. — Дълго чакахме завръщането на Такхизис, но сега дори командирите ни признават това, което повечето от нас знаеха отдавна. Тя няма да се върне. Ето защо решихме да се наричаме Рицари на Нерака.
По всяко друго време и на всяко друго място наобиколилите ги рицари може би щяха да се закискат или да подхвърлят по някоя и друга шега. Ала сега никой от тях не беше в настроение. Галдар също. Бурята го бе разтърсила като нищо друго през четиридесетте години, прекарани на този свят. Водачът им беше мъртъв. Очакваше ги дълга разходка, освен ако по силата на някакво чудо не успееха да открият избягалите коне. Нямаха храна — беше останала по дисагите на животните. Не разполагаха и с вода, ако не се броеше онази, която можеха да изстискат от подгизналите одеяла.
— Кажи на глупавото девойче бързо да изтича обратно при майка си — обади се нетърпеливо един от рицарите. — Какво ще правим, Подкомандир?
— Предлагам да се омитаме оттук — каза друг. — Готов съм да ходя цяла нощ, ако трябва.
Останалите замърмориха утвърдително.
Галдар вдигна очи към небето. Беше съвсем ясно. Все още прогърмяваше, но някъде в далечината. Над западния хоризонт проблясваше пурпурна мълния. Луната щеше да им осигури достатъчно светлина, за да могат да пътуват безопасно. Почувства се уморен, необичайно уморен. Лицата на мъжете бяха хлътнали и изнурени, почти всички бяха на границата на пълното изтощение. И все пак знаеше как се чувстват.
— Тръгваме — заяви най-сетне. — Но първо трябва да се погрижим за това. — Той посочи с палец димящите останки на Ернст Магит.
— Да го оставим — каза един от рицарите.
Галдар поклати рогата глава. През цялото време чувстваше, че момичето не сваля странните си очи от него.
— Нима искаш духът му да те преследва до края на дните ти? — попита сериозно.
Мъжете се спогледаха. Отново насочиха взор към тялото. Навярно само преди ден биха се закискали при мисълта, че духът на Магит може да ги преследва след смъртта си. Но не и тази вечер.
— Какво да правим с него? — попита жалостно някой. — Не можем да заровим негодника. Земята е прекалено твърда. Нямаме и дърва за клада.
— Увийте тялото в палатката му — обади се Мина. — Съберете онези камъни и ги струпайте около него. Не е първият, който умира в долината Нерака — добави студено, — нито ще бъде последният.
Галдар погледна през рамо. Палатката, която бяха привързали към четирите монолита, все още беше на мястото си, макар и натежала от събралата се дъждовна вода.
— Идеята на момичето не е лоша — каза. — Срежете платнището и го покрийте. Размърдайте се. Колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще се махнем оттук. Свалете му бронята — сети се изведнъж. — Ще трябва да я отнесем обратно в щаба като доказателство за смъртта му.
— Как? — намръщи се един рицар. — Плътта му е полепнала отвътре като прегоряла пържола.
— Нарежете го — нареди минотавърът. — Почистете я доколкото можете. Не бях толкова привързан към него, че да го разнасям с нас и след смъртта му.
Мъжете се захванаха с грозната задача с желание, продиктувано единствено от нуждата да потеглят възможно най-бързо.