Галдар отново се обърна към Мина, за да срещне все същите очи с цвят на кехлибар. Гледаше го внимателно.
— Най-добре се върни при семейството си, момиче — каза сърдито. — И бездруго няма да можеш да ни следваш, а и едва ли някой ще се наеме да ти пее приспивни песни и да те завива, когато ти е студено. Пък и тези мъже не са от най-големите защитници на женската добродетел. Тичай вкъщи.
— Аз съм си вкъщи — отвърна Мина, като обгърна долината с поглед. Черните монолити отразяваха студената светлина на звездите, привличаха я и я караха да сияе бледо и смразяващо. — И току-що намерих семейството си. Ще стана рицар. Това ще бъде моята съдба.
Галдар вече губеше търпение, но откри, че не знае какво да й отговори. Последното, което искаше сега, бе това странно умопобъркано момиче-жена да пътува заедно с тях. Изненадваше го най-вече това, че изглеждаше страшно самоуверена, владееше себе си и ситуацията толкова добре, че просто не му хрумваше никакъв аргумент, с който да я разубеди.
Минотавърът премисли нещата още веднъж, след което понечи да върне меча си в ножницата. Дръжката беше мокра и хлъзгава, хватката му — непохватна и зле премерена. Засуети се и почти изпусна оръжието. Успя да го улови в последния момент, не без огромно усилие на волята. Погледна я яростно в очакване да види по лицето й първите признаци на присмеха, предизвиквайки я дори само да си помисли да го съжали.
Тя наблюдаваше борбата му, без да проговори, абсолютно безизразно.
Най-сетне минотавърът успя да напъха меча в ножницата му.
— А колкото до желанието да се посветиш в рицарство, най-добре се яви в най-близката щабквартира и поискай да впишат името ти в книгата.
Продължи да й обяснява изискванията към новите попълнения и обучението, през което трябваше да премине. Наблегна на годините посвещение и саможертвата, като през цялото време мислеше за Ернст Магит, който бе купил пътя си в рицарската йерархия. Внезапно установи, че напълно е изгубил вниманието й.
Момичето не го слушаше. Изглеждаше така, сякаш се вслушва в друг глас — глас, който той не можеше да чуе. Погледът й бе разсеян, а лицето — спокойно и без всякакво изражение.
Думите замряха на устата му.
— Не ти ли е трудно да се биеш с една ръка? — попита тя.
Той я изгледа мрачно.
— Може да не съм много сръчен — подхвърли язвително, — но си служа с меча достатъчно добре, за да сваля главата от раменете ти!
Тя се усмихна.
— Как се казваш?
Той й обърна гръб. Разговорът беше свършил. Мъжете вече бяха успели да отделят Магит от собствената му броня и тъкмо увиваха буцестите останки от трупа в палатката.
— Галдар, струва ми се — продължи Мина.
Минотавърът я погледна стреснато, зачуден откъде ли е научила името му.
Разбира се, помисли си, някой от мъжете сигурно го бе изрекъл. Но колкото и да се напрягаше, не успяваше да си спомни кога е станало това.
— Дай ми ръката си, Галдар — каза му Мина.
Последното вече наистина го разгневи.
— Махай се, докато все още имаш тази възможност, момиче! Не ни е до глупавите ти игри. Командирът ми е мъртъв. Сега аз нося отговорност за тези мъже. Нямаме нито коне, нито храна.
— Дай ми ръката си, Галдар — повтори тихо тя.
И ето, че в гласа й — груб и едновременно с това сладък — той отново чу песента на скалите. Усети как настръхва. Потръпна от внезапно пробягалия през гръбнака му ужас. Канеше се отново да й обърне гръб, но вместо това откри, че е вдигнал лявата си ръка.
— Не, Галдар — поклати глава Мина. — Дясната. Дай ми дясната си ръка.
— Нямам дясна ръка! — изкрещя й минотавърът.
Викът заглъхна в гърлото му. Мъжете загледаха към тях, ужасени от странния клокочещ звук.
Галдар гледаше невярващо. Бяха отрязали ръката му при рамото. Сега, направо от отдавна зарасналия чукан, се подаваше призрачният образ на онова, което някога бе наричал своя дясна ръка. Образът потрепваше на вятъра, сякаш направен от дим, и все пак можеше да го види съвсем ясно, както пред себе си, така и отразен в една от блестящите повърхности на най-близкия монолит. Усещаше фантомната ръка, но това не означаваше нищо, понеже винаги бе усещал присъствието й, дори и след ампутацията. Ала сега я виждаше… Виждаше собствената си дясна ръка, вдигната към лицето му; наблюдаваше собствените си потрепващи пръсти.
Мина се протегна и докосна призрачната ръка на минотавъра.
— Сега отново ще можеш да държиш меча си с нея — каза тя.