— Мирише ли ви на пушек?
На никого не му миришеше на пушек.
Когато стигнаха върха, пред тях се разкри гледка към равнините и лъкатушещ поток, около който растяха тополи. И докъдето стигаше поглед имаше бели типита, от които се издигаха двойни нишки дим.
— Боже! — изпъшка Стърнбърг и пресметна набързо.
— Какво мислиш? — попита Айзък.
— Мисля, че са повече от хиляда типита. Боже! — възкликна Стърнбърг пак.
— Излиза — каза Айзък, — че сме покойници.
— Така излиза — съгласи се готвачът Хил и се изплю на земята.
Стърнбърг не смяташе така. Въпросът беше кое е това племе. Ако бяха сиукси, Айзък щеше да е прав — нямаше да се отърват. Обаче се предполагаше, че сиуксите все още са по-далече на юг.
— На кого му пука къде се предполага, че са? — попита Черпака. — Те са тук, ние също. Малката червена невестулка ни доведе тук…
— Достатъчно — прекъсна го Коуп. — Да се залавяме за работата си. Да направим лагера си и да се държим естествено.
— След теб, професоре — каза Черпака.
Не беше лесно да се държиш естествено, когато на равнината долу има хиляда типита заедно със съответните коне, огньове и хора. Разбира се, вече ги бяха забелязали — някои индианци сочеха и правеха жестове.
Докато разтоварваха съдовете на готвача и палеха огъня за нощта, група конници прекоси потока долу и се насочи нагоре, към лагера им.
— Ето ги, идват — промърмори Черпака.
Джонсън преброи дванайсет конници. Сърцето му се разтуптя, докато се вслушваше в приближаващия тропот на копитата. Яздеха великолепно, с лекота, зад тях се стелеше облак прах. С приближаването си започнаха да крещят и да викат дивашки.
„Това бяха първите ми индианци — написа Джонсън по-късно — и бях обзет в еднаква степен от любопитство и ужас. Признавам, че облакът прах и дивашките им крясъци засилиха второто и за хиляден път съжалих за прибързаното лекомислие на облога ми“.
Индианците се приближиха съвсем и започнаха да яздят в кръг около каруцата, без да престават да крещят ентусиазирано. Знаеха, че белите мъже са изплашени, и това им доставяше удоволствие. Най-накрая спряха и водачът им повтори няколко пъти „Хоуа, хоуа“. Прозвуча като пръхтене.
Джонсън попита Стърнбърг шепнешком:
— Какво каза?
— Каза „Хау“.
— Какво значи това?
— Значи: „добре, всичко е наред, настроен съм приятелски“.
Джонсън вече виждаше индианците ясно. Като много други, които виждат индианци от равнините за първи път, той също беше поразен от достолепния им вид — високи, мускулести, с приятни, правилни черти на лицата, с естествено горда и вдъхваща респект осанка, с изненадващо чисти дрехи от еленова кожа.
Индианците не се усмихваха, но изглеждаха достатъчно добронамерени.
Всеки от тях каза „хоуа“ и огледа лагера.
Последва неловко мълчание. Айзък, който знаеше малко някакъв индиански език, се осмели да каже няколко приветствени думи.
Индианците веднага се намръщиха. Обърнаха конете си и се отдалечиха сред облак прахоляк.
Стърнбърг се намръщи.
— Проклет глупак, какво им каза?
— Казах им: „Поздравявам ви с добре дошли и ви желая успех и щастие по пътя на живота ви“.
— На какъв език го каза?
— Мандан.
— Проклет глупак! Мандан е език на сиуксите! Тези тук са кроу!
Дори Джонсън вече бе прекарал достатъчно дълго в прериите, за да научи за традиционната вражда между сиуксите и кроу. Омразата помежду им беше дълбока и непримирима, особено след като в последно време кроу се бяха съюзили с белите войници в битката против сиуксите.
— Ами знам само мандан — тросна се Айзък. — Затова го казах на мандан.
— Проклет глупак! — повтори Стърнбърг. — Ако досега нямахме, вече имаме проблем.
— Мислех, че индианците кроу не убиват бели — обади се Мортън и облиза устни.
— Така казват самите кроу — отвърна Стърнбърг, — но те често преувеличават. Да, момчета, наистина имаме проблем.
— Ами тогава да слезем долу и да изгладим нещата — каза Коуп с типичната си решителност.
— Няма ли преди това да си направим прощална вечеря? — попита Черпака.
— Не — каза Коуп. — Веднага.
Индианското село
Местните народи са ловували в западните равнини на Америка повече от десет хиляди години. Видели са как се оттеглят глетчерите и земята се затопля. Видели са (а може би са и ускорили) изчезването на големия мастодонт, хипопотама и страховития саблезъб тигър. Ловували са, когато земята е била покрита с гъсти гори, ловували са и когато се е превърнала в море от трева. През всичките тези хиляди години, при всичките промени на климата и дивеча, те са продължавали да живеят като ловци номади на огромните пространства на континента.