И Стърнбърг се оказа прав — в крайна сметка най-лошото в лошите земи беше прахолякът. Силно алкален, той се вдигаше на облаци след всяко пукване с длетото и чука, пареше в очите, смъдеше в носа, изсушаваше устата и предизвикваше спастична кашлица. Дразнеше открити рани, покриваше дрехите и разраняваше кожата на подмишниците и сгъвките на коленете, драскаше в завивките за спане, покриваше храната, кисел и горчив, влизаше в кафето, издигаше се с вятъра, превръщаше се в постоянна сила, патент на това сурово и непристъпно място.
Ръцете им, с които вършеха всичко, най-вече разчистването на фосилите, скоро се напукаха и загрубяха, а прахолякът пареше във всяка раничка. Коуп настояваше да си мият ръцете старателно след всеки работен ден и ги караше да мажат дланите и пръстите си с някакъв жълтеникав мехлем.
— Мирише лошо — каза Джонсън. — Какво е?
— Пречистена меча мас.
Ала прахолякът беше навсякъде. Нищо не помагаше. Кърпите на устата и носа и маските от плат бяха почти безполезни, защото не защитаваха очите. Черпака направи навес, за да пази храната, която готвеше, но той изгоря на втория ден. Известно време се оплакваха, обаче след втората седмица спряха. Все едно бяха влезли в сговор за мълчание.
Престанаха да обръщат внимание на прахоляка.
След като отделяха костите от скалата, ги спускаха с въжета — бавен и мъчителен процес. Едно подхлъзване и вкаменелостите се измъкваха и се изсипваха долу, ставаха на парчета, неизползваеми.
В такива моменти Коуп позеленяваше от гняв, напомняше им, че фосилите са „лежали необезпокоявани милиони години, съвършено запазени, и са чакали вас, за да ги изпуснете като идиоти! Идиоти!“
Тези гневни укори ги караха да очакват с нетърпение самият Коуп да сгреши, но това никога не се случваше. Най-накрая Стърнбърг призна:
— Ако не се брои темпераментът му, професорът е съвършен, и май е най-добре да го признаем.
Скалите обаче бяха трошливи и фосилите непрекъснато се чупеха, дори при най-внимателно боравене с тях. Най-разочароващо беше когато се чупеха дни и седмици след като са извадени от скалата.
Стърнбърг предложи решение.
Когато потеглиха от форт Бентън, бяха взели няколкостотин килограма ориз. С времето стана ясно, че никога няма да изядат толкова ориз („Особено както го готви Смръдльо“ — изсумтя Айзък). Вместо да оставят ориза неизползван, Стърнбърг го вареше на гъста лепкава каша, с която заливаше фосилите. При тази нова техника за консервиране вкаменелостите приличаха на снежни късове или, както се изрази той, на „гигантски сладкиши“.
Както и да я наричаха обаче, кашата наистина предпазваше парчетата.
Повече нищо не се счупи.
Около огъня
Всяка вечер, когато слънцето започваше да залязва и светлината ставаше мека, при което теренът не изглеждаше така суров, Коуп обсъждаше с тях находките от деня и говореше за изгубения свят, който са населявали онези гигантски същества.
„Коуп може да говори като оратор, когато реши — отбеляза Стърнбърг. — Вечер мъртвите сиви скали ставаха гъста зелена джунгла, буйни потоци, големи заобиколени от растителност езера, синьото небе натежаваше от буреносни облаци и целият пейзаж пред очите ни се превръщаше в древно блато. Когато говореше така, лъхаше някаква тайнственост. Усещахме студени тръпки по гърба и настръхвахме“.
Отчасти този хлад идваше от остатъчния аромат на ерес. За разлика от Марш, Коуп не беше открит привърженик на Дарвин, но като че ли приемаше теорията за еволюцията и категорично вярваше в праисторическите времена. Мортън, който щеше да стане проповедник като баща си, веднъж попита Коуп, „като човек на науката“, колко стар според него е светът.
Коуп отговори, че няма представа — кротко и смирено, сякаш искаше да прикрие нещо. Тонът му беше пълна противоположност на буйния му темперамент — лениво безразличие, спокоен, напевен глас. Тази мекота обземаше Коуп, когато разговорът се насочваше към теми, които можеха да се смятат за религиозни. Той беше ревностен квакер (въпреки боксьорския си темперамент) и за него беше трудно да гази религиозните чувства на другите.
— Дали светът — попита Мортън — е на шест хиляди години, както твърди епископ Ъшър?
Немалко сериозни и образовани хора все още вярваха в тази възраст на света въпреки Дарвин и шума, който новите учени, нарекли себе си „геолози“, вдигаха напоследък. В края на краищата проблемът с учените е, че винаги говорят различни неща. Тази година една идея, следващата — друга.
Научното мнение се променяше непрекъснато като модата в женските облекла, но датата 4004 г. преди Христа все така привличаше вниманието на тези, които търсеха по-голяма достоверност.