— Лошо — завърши Малкия вятър. — Утре вода добра.
Загледа се към прерията.
— Ще отидем ли да намерим тези бели мъже? — попита Джонсън.
— Аз отиде — отговори Малкия вятър.
— И аз идвам — каза Джонсън.
Препускаха един до друг в жълтата следобедна светлина и скоро доста се отдалечиха от лагера. Джонсън си даде сметка, че ще е трудно да се върнат по светло.
Малкия вятър току спираше коня, скачаше на земята и я оглеждаше внимателно.
— Още колко?
— Скоро.
Продължаваха да яздят.
Слънцето се спусна зад зъберите на Скалистите планини, а те все още продължаваха да яздят. Джонсън започваше да се тревожи. Никога не беше замръквал в прерията, а Коуп непрекъснато предупреждаваше да се прибират в лагера преди мръкване.
— Още колко?
— Скоро.
Яздиха още петнайсетина минути и пак спряха. После пак.
Малкия вятър започна да спира все по-често. Джонсън реши, че е така, защото става тъмно и по-трудно вижда следите.
— Още колко?
— Искаш връщаш ли?
— Аз? Не. Просто питам още колко ще яздим.
Малкия вятър се засмя.
— Става тъмно, ти плаши.
— Стига глупости. Просто попитах. Колко далече са според теб?
— Не далече — отговори Малкия вятър и посочи. — Там.
Далече пред тях тънка ивица сив дим се издигаше към небето. Лагерен огън.
— Оставим коне — каза Малкия вятър и слезе от коня. Откъсна стиска суха трева, вдигна я и пусна стеблата да паднат на земята. Ветрецът ги отклони на юг.
Малкия вятър кимна и обясни, че трябва да се приближат към лагера срещу вятъра, та конете на онези мъже да не ги надушат.
Пропълзяха напред и погледнаха към долината.
В сгъстяващия се здрач видяха двама мъже, палатка и пламтящ огън. Зад палатката бяха вързани шест коня. Единият мъж беше пълен, другият — висок. Печаха нещо на огъня, сигурно месо. Джонсън не виждаше лицата им добре.
Този самотен лагер, заобиколен от мили и мили открити равнини, беше странно смущаващ. Защо тези хора бяха тук?
— Тези мъже искат кости — каза Малкия вятър, сякаш беше прочел мислите му.
Високият мъж се наведе към огъня, за да нагласи шиша, и Джонсън го позна. Беше грубият на вид тип, с когото бе разговарял на гарата в Омаха. Мъжът, с когото бе видял да говори Марш близо до царевичните ниви. Джо Бенедикт, от Флота.
В същия миг платнището на палатката се повдигна и се появи оплешивяващ мъж със солидно телосложение. Триеше нещо между пръстите си — бършеше очилата си. Каза нещо и дори от това разстояние Джонсън разпозна леките паузи и официалния му тон.
Беше Марш.
Коуп възторжено плесна с ръце.
— Охо! Достопочтеният професор по коупология ни е проследил дотук! Какво по-добро доказателство за думите ми от това? Този човек не е учен. Той е копой и завистник. Не търси свои собствени открития, а шпионира моите. Нямам нито време, нито желание да се занимавам с него, обаче Татко Марш е дошъл чак от Йейл в територия Монтана, за да ме следи! — Поклати глава. — Психиатрията го очаква с отворени обятия.
— Изглежда, се забавляваш, професоре — каза Джонсън.
— Разбира се, че се забавлявам! Не само теорията ми за деменцията на този човек се потвърждава повече от достатъчно, но и докато ме следи, няма да може да открие никакви свои вкаменелости!
— Съмнявам се да е така — отбеляза Стърнбърг мрачно. — Марш има много пари, а студентите не са с него. Вероятно плаща на ловците си на кости да копаят едновременно в три или четири територии, дори и в този момент.
Стърнбърг беше работил за Марш няколко години преди това, в Канзас. Несъмнено беше прав и усмивката на Коуп се стопи.
— Като говорим за находки — обади се Черпака, — как е успял да ни намери?
— Малкия вятър каза, че тези са същите мъже, които ни следят още от Кучешкия поток.
Айзък скочи.
— Видяхте ли! Казах ви, че ни следят!
— Сядай, Айзък — скастри го Коуп. Мръщеше се, доброто му настроение си бе отишло.
— Какво правят тук всъщност? — попита Черпака. — Не са почтени. Ще ни убият и ще вземат костите.
— Няма да ни убият — каза Коуп.
— Е, най-малкото ще вземат костите, не се съмнявам.
— Няма да посмеят. Дори Марш няма да посмее.
Обаче в тъмнината на прерията думите му не прозвучаха убедително.
Смълчаха се. Заслушаха се в стенанията на вечерния вятър.
— Отровиха водата — отбеляза Джонсън.
— Да. — Коуп кимна. — Наистина.