С напредването на вечерта интересът към словесния им дуел спадна. Бяхме уморени от усилията през деня и готови за сън.
От страната на Марш закоравелите му сподвижници изглеждаха също толкова уморени. А Коуп и Марш продължаваха да разговарят в нощта, да се хапят, жилят, спорят, да разменят обиди и любезности.
Най-накрая Жабата заспа край огъня. Силното му хъркане беше безспорно доказателство, че двамата са загубили интереса на публиката, а след като нямаха публика, която да следи ударите, които си разменяха, като че ли загубиха интерес и един към друг.
Вечерта стигна до видимо недраматичен завършек — нямаше крясъци и изстрели — и всички бяха изпили доста алкохол. Марш и Коуп си стиснаха ръцете, но забелязах, че ръкостискането е удължено — единият задържа ръката на другия здраво, не я пускаше, докато двамата се гледаха с омраза в очите, с осветени от трепкащия огън лица. В този момент не можех да преценя кой от двамата е агресорът, но видях как и двамата се кълнат в безсмъртната си вражда към другия. След това ръкостискането беше прекратено почти със сила и Марш и хората му изчезнаха на конете си в нощта".
„Спете с револверите, момчета“
Веднага щом изчезнаха зад близкия хълм, Коуп отново стана бдителен и енергичен.
— Заредете оръжията си — каза той. — Тази нощ спете с револверите си, момчета.
— Защо? Какво имаш предвид?
— Ще имаме посетители тази нощ, помнете ми думата. — Коуп вдигна юмруци като боксьор. — Тази безгръбначна отрепка ще допълзи като змия, за да разгледа отблизо черепа ми на прасе.
— Да не искаш да стреляме по тях!? — възкликна Айзък ужасен.
— Искам — отговори Коуп. — Те ни се противопоставяха и ни пречеха, пуснаха армията против нас, отровиха водата ни и ни обидиха, а сега искат да откраднат находките ни. Да, искам да стреляте по тях.
Струваше им се крайно, но Коуп беше ядосан и не искаше и да чуе друго.
Мина час. Повечето заспаха. Джонсън лежеше до Коуп, който се въртеше и мърдаше и не му даваше да заспи.
Беше буден, когато първата тъмна фигура пропълзя над билото на хълма.
Коуп тихо си пое дъх.
Втора фигура, после трета. Третата беше едра, непохватна.
Коуп въздъхна пак и насочи карабината си.
Фигурите пропълзяха към лагера, насочиха се към сглобения от парчета череп.
Коуп се приготви да стреля. Беше отличен стрелец и за момент Джонсън се ужаси, че ще убие съперника си.
— Виж, професоре…
— Джонсън — отвърна Коуп, — държа го на мушка. От мен зависи дали да застрелям промъкващ се тайно крадец. Не забравяй тази нощ.
Коуп вдигна пушката по-високо, стреля два пъти към небето и закрещя:
— Индианци! Индианци!
Виковете изправиха лагера на крака. Затрещяха изстрели и нощта се заоблачи от дим, миришеше на барут.
Видяха как натрапниците се катерят презглава нагоре по хълма. От време на време се чуваше по някое: „Проклет да си! Проклети да са очите ти!“.
Накрая познат отчетлив глас извика:
— Типично за теб, Коуп! Фалшификат!
И тримата мъже изчезнаха.
Стрелбата престана.
— Убеден съм, че повече няма да видим Оти Марш — каза Коуп.
Усмихна се и легна да спи.
Преместване на лагера
В началото на август ги посети подразделение войници, които минаваха през лошите земи на път към река Мисури. Параходите стигаха нагоре чак до остров Кау, където армията поддържаше малък лагер. Войниците отиваха да подсилят тамошния гарнизон.
Бяха млади ирландци и германци, не по-възрастни от студентите в експедицията, и като че ли се изненадаха сериозно, че виждат живи бели хора в околността.
— Аз бих заминал оттук — каза един от тях.
Носеха новини от войната и те не бяха добри — поражението на Къстър все още не беше отмъстено, генерал Крук бе водил битка без ясен резултат край река Паудър, в Уайоминг, но след това не бе виждал индианци, генерал Тери изобщо не бе попадал на големи групи сиукси. Войната, която източната преса уверено бе предсказала, че ще свърши за седмици, сега изглеждаше, че ще се влачи безкрайно. Според някои генерали нямаше да бъде решена поне за година, а може би не и до края на десетилетието.