— Проблемът с индианците — обясни един войник — е, че ако искат да те намерят, те намират, обаче когато не искат ти да ги намериш, никога няма да разбереш къде са. — Замисли се за момент. — Това са техни земи в края на краищата, обаче все едно не съм ти го казал.
Друг войник се загледа в струпаните им сандъци.
— Злато ли търсите тук?
— Не — отговори Джонсън. — Това са кости. Копаем вкаменели кости.
— Да бе — каза войникът и се ухили. Предложи на Джонсън да пийне от манерката му, която беше пълна с бърбън.
Джонсън изпъшка. Войникът се засмя и подметна:
— Така разстоянията се скъсяват, казвам ти.
Войниците оставиха конете си да пасат за час до лагера на Коуп, после продължиха по пътя си.
— Определено не бих стоял тук повече — каза капитанът на подразделението, казваше се Лоусън. — Доколкото знаем, Седящия бик, Лудия кон и техните сиукси ще се отправят към Канада преди зимата, а това значи, че ще са тук всеки момент. Ако ви намерят, ще ви убият. Със сигурност.
И с този последен съвет войниците си препуснаха по пътя.
(Много по-късно Джонсън чу, че при похода си на север Седящия бик наистина избил белите, на които попаднал по пътя си, и сред тях били войниците на остров Кау, заедно с капитан Лоусън.)
— Мисля, че трябва да тръгваме — каза Айзък и почеса брадичката си.
— Още не — възрази Коуп.
— Намерихме предостатъчно кости.
— Така си е — обади се Черпака. — Предостатъчно са вече. Не ти трябват повече.
— Още не — повтори Коуп с леден глас, който сложи край на дискусията.
Както отбеляза Стърнбърг по-късно в разказа си за експедицията: „Отдавна бяхме разбрали, че е безпредметно да се спори с него, когато е взел решение.
Несломимата воля на Коуп не можеше да бъде преодоляна“.
Коуп обаче реши да вдигнат лагера и да го преместят на друго място.
През последните три седмици се бяха разположили в подножието на тристаметрово възвишение от седиментни скали. Коуп беше проучил района и беше открил обещаващо находище на кости на около три мили.
— Къде ще се преместим? — попита Стърнбърг.
Коуп посочи.
— Горе в прериите.
— Искаш да кажеш в равната земя?
— Именно.
Айзък се възпротиви:
— Професоре! Ще ни трябват три дни, за да се измъкнем оттук, да намерим път нагоре към платото и да се върнем.
— Не, няма.
— Не можем да се изкачим през тези скали.
— Напротив. Можем.
— Човек не може да се изкачи, кон не може да се изкачи, каруцата категорично няма как да мине…
— Има как. Ще ви покажа.
Коуп настоя да потеглят веднага. Минаха две мили в източна посока и там той гордо им посочи един полегат варовиков склон.
Беше доста по-полегат от околните скали, но пак беше достатъчно стръмен, за да се изкачат по него с лекота. Макар да имаше и сравнително равни участъци, варовикът беше ронлив и трошлив и беше опасно дори да се стъпва по него.
Черпака, кочияшът, погледна предложения маршрут и изплю тютюнева храчка.
— Няма да стане. Не може да стане.
— Може — каза Коуп. — И ще стане.
Отне им четиринайсет часа да се изкачат на платото, на триста метра височина — невероятно усилие и постоянна опасност. С лопати и кирки изровиха подобие на път нагоре по склона. След това разтовариха каруцата и качиха всичко, което можеше, на гърбовете на конете. Успяха. Остана само каруцата.
Черпака я докара до средата на склона, стигна до място толкова тясно, че едното колело увисна над празното пространство, и отказа да продължи напред.
Коуп се ядоса и каза, че сам ще подкара каруцата:
— Не само си отвратителен готвач, но и некадърен кочияш!
Другите бързо се намесиха и Айзък се качи на капрата.
Наложи се да разпрегнат първата двойка коне и да оставят само двата задни.
Стърнбърг описа случката в „Животът на един ловец на фосили“:
„Айзък измина десетина метра и неизбежното се случи. Видях как каруцата бавно се наклони, а после целият впряг, каруца и коне, започна да се хлъзга надолу по склона. Конете напрягаха сили да изтеглят каруцата, но не успяваха да се задържат на ронливата повърхност и се хлъзнаха надолу.
Сърцето заседна в гърлото ми, защото ми мина през ум, че Айзък може да умре, но няколко метра по-надолу каруцата спря на равно място и конете застанаха, като че ли нищо не се е случило".
В края на краищата разпрегнаха конете и изтеглиха каруцата с въжета, но все пак успяха и късно следобед устроиха новия лагер в прерията горе.