Разкашля се, изплю кръв, сгърчи се и издъхна.
— Трябва да отидем да потърсим оцелели — каза Коуп. — И да приберем фосилите.
Капитан Лоусън поклати глава, измъкна една стрела от седлото и каза:
— Тези стрели са на сиуксите.
— И какво?
Капитанът кимна към прерията.
— Няма смисъл да ходиш там, професоре. Съжалявам, но ако изобщо намериш приятелите си, в което се съмнявам, те ще са скалпирани, осакатени и оставени да гният в пущинака.
— Все нещо трябва да можем да направим.
— Погреби този, кажи молитва за останалите и това е всичко. — Капитан Лоусън поклати глава.
На следващата сутрин качиха посърнали фосилите на парахода и потеглиха надолу по Мисури.
Най-близката телеграфна станция беше в Бисмарк, територия Дакота, намираше се на петстотин мили в източна посока. Когато „Лизи Б.“ спря там, Коуп изпрати на семейството на Джонсън във Филаделфия следната телеграма:
„С дълбоко съжаление ви информирам за смъртта на вашия син Уилям и трима други мъже на 27 август, в лошите земи по течението на река Джудит, територия Монтана, от ръцете на враждебно настроени индианци сиу. Приемете искрените ми съболезнования.
Едуард Дринкър Коуп, американски палеонтолог".
Част III
В равнините
Из дневника на Уилям Джонсън:
„Когато тръгнахме сутринта на 27 август, за да приберем останалите фосили, ентусиазмът ни беше невероятен. Бяхме четирима — Малкия вятър, скаутът от племето кроу, Жабата и аз (яздех малко назад и оглеждах околността) и накрая Черпака, кочияшът, който подкарваше конете с камшика и ги ругаеше, за да се движат по-бързо по равното в прерията. Трябваше да изминем дванайсет мили до лошите земи и още толкова на връщане.
Движехме се бързо, за да успеем да се върнем до остров Кау преди мръкване.
Беше ясна хладна красива сутрин. По небето се носеха перести облаци. Скалистите планини точно пред нас блестяха с белия сняг, който вече се бе спуснал от върховете до дълбоките клисури долу. Прерийната трева шумолеше от лекия ветрец. На хоризонта бягаха стада антилопи.
С Жабата си представяхме, че сме пионери и водим малката си експедиция в пущинаците към опасности и несгоди, които трябва да посрещнем храбро. Наистина, за двама студенти от Изтока на по седемнайсет години всичко това наистина беше вълнуващо. Седяхме изправени на седлата, оглеждахме хоризонта с присвити очи, държахме ръцете си близо до револверите и се стремяхме да сме нащрек.
С напредването на сутринта попаднахме на големи стада дивеч — не само антилопи, но също така елени и бизони. Бяха повече, отколкото бяхме видели през седмиците в равнината, и го коментирахме помежду си.
Не бяхме изминали и половината от разстоянието до лагера — може би шест мили или нещо такова, — когато Черпака извика да спрем. Отказах.
— Няма да спираме, докато не стигнем лагера — казах.
— Вие, копеленца, ще спрете, когато ви казвам! — изръмжа Черпака.
Обърнах се и видях, че е насочил към нас ловна пушка. Това повиши авторитета му. Спряхме.
— Какво значи това? — попитах.
— Млъквай, дребно… да не казвам какво — изсъска Черпака и скочи от каруцата. — Слизайте от конете. Веднага.
Погледнах Малкия вятър, но той отклони очи.
— Слизайте от конете — изръмжа готвачът още веднъж и слязохме.
— Ще ни кажеш ли какво е това безобразие? — попита Жабата и запремигва.
— Край на пътя, момчета — каза Черпака и поклати глава. — Аз бях дотук.
— Докъде?
— Не е моя грижа, че сте толкова глупави и не виждате по-далече от носа си. Цял ден имаше дивеч, нали?
— И какво от това?
— Запитахте ли се защо е толкова много? Защото някой го е подгонил на север, затова. Вижте там. — И посочи на юг.
Погледнахме. В далечината към небето се издигаха ивици дим.
— Това е лагерът на сиуксите, проклети глупаци! Там е Седящия бик. — Черпака взе конете ни и яхна единия.
Погледнах пак. Огньовете — ако наистина бяха огньове — бяха много далеч.
— Това е поне на ден път оттук — възразих. — Можем да стигнем до лагера, да натоварим и да се върнем на остров Кау, преди да ни настигнат.
— Вие, момчета, направете както си решите — каза Черпака. Беше яхнал коня на Жабата и държеше моя за юздата.