Ездачите приближиха и с лекота обградиха каруцата от три страни. Жабата и Малкия вятър стреляха по тях и улучиха един и същ индианец, буквално едновременно — куршумите им го събориха от коня.
Друг приближи каруцата и Жабата се прицели и стреля. Воинът притисна окото си с длан, залитна напред и се претърколи на земята.
Един индианец успя да се качи на каруцата, както преди това Малкия вятър, и вдигна томахавка над главата на Джонсън, но Малкия вятър го застреля в устата. В момента, в който острието сряза горната устна на Джонсън, физиономията на индианеца разцъфна в червено и той падна от каруцата в прахоляка.
Джонсън притисна сцепената си устна, но нямаше време за изпадане в ужас. Малкия вятър се обърна към него и извика:
— Къде отиваш? Карай юг!
— На юг са лошите земи!
Вече беше съвсем тъмно. Би било самоубийство да се спуснат по стръмните скали и скатове през нощта.
— Карай юг!
— Ще умрем, ако отидем на юг!
— Всякак умрем! Давай юг!
Тогава Джонсън си даде сметка какво му се казва. Единствената им надежда, макар и минимална, беше да отидат някъде, където индианците не биха ги последвали.
Шибна конете и каруцата се насочи на юг, към лошите земи около река Джудит.
Отпред се простираше миля открита прерия и индианците отново ги обкръжиха от всички страни, с крясъци и викове. Стрела опари крака на Джонсън и закова крачола на панталона му за капрата, но той не изпита болка и продължи напред. Ставаше все по-тъмно, дулата на пушките им просветваха ярко при всеки изстрел. Индианците разбраха какво смятат да направят и ги подгониха още по-усърдно.
Скоро Джонсън видя ерозиралата тъмна линия на ръба над лошите земи. Равната земя сякаш изведнъж изчезваше в черна бездна. И летяха натам със страховита скорост.
— Дръжте се! — извика Джонсън и без да спира конете, ги остави да полетят през ръба и в тъмнината.
Лошите земи
Тишина под бледнеещата луна.
По лицето му се стичаше вода, по устните му всъщност. Той отвори очи и видя Малкия вятър наведен над него. Надигна глава.
Каруцата беше на колелата си. Конете пръхтяха тихо. Намираха се в подножието на тъмна скала, която се издигаше високо.
Джонсън усети бодване в крака. Опита да се раздвижи.
— Стой! — каза Малкия вятър. Гласът му беше напрегнат.
— Нещо не е наре…
— Стой! — повтори индианецът. Остави манерката и взе друга. — Пий.
Джонсън отпи, изплю, закашля се. Уискито изгори гърлото му, малко обля разцепената му устна и тя също пламна.
— Пие още — каза Малкия вятър. После сряза крачола на Джонсън с нож. Джонсън надигна глава, за да види какво прави.
— Не гледа — каза Малкия вятър, но беше много късно.
Стрелата беше пронизала десния му крак току под кожата и се бе забила в капрата. Около раната се виждаше нещо набъбнало, червено и грозно.
Джонсън почувства, че му призлява и му се повдига. Малкия вятър го сграбчи.
— Чакай! Пие!
Джонсън отпи голяма глътка. Пак му призля.
— Аз прави — каза Малкия вятър и се наведе над крака на Джонсън. — Ти не гледа.
Джонсън впери поглед в небето, в луната. Там се носеха тънки облаци. Почувства как уискито го хваща.
— Какво стана с Жабата?
— Сега не мърда. Не гледа.
— Жабата добре ли е?
— Сега не тревожи.
— Къде е? Искам да говоря с него!
— Сега боли — каза Малкия вятър.
Чу се лепкав звук и Джонсън усети пронизваща болка, толкова остра, че извика и гласът му отекна в черната скала. Усети парене, изгарящо и мъчително, което беше по-зле. Нямаше как да вика. Едва си поемаше дъх.
Малкия вятър вдигна кървавата стрела нагоре, към лунната светлина.
— Готово. Свършил.
Джонсън понечи да се надигне, но Малкия вятър го бутна назад и му подаде стрелата.
— Ти пази.
Джонсън усети топла кръв да изтича от отворената рана. Малкия вятър превърза раната с една кърпа.
— Добре. Така сега добре.
Въпреки разкъсващата болка Джонсън се надигна. Чувстваше се по-добре.
— Къде е Жабата?
Малкия вятър поклати глава.
Жабата беше проснат отзад в каруцата. Една стрела беше пронизала шията му отстрани, две други стърчаха от гърдите. Очите му гледаха изцъклено нагоре, устата беше отворена, сякаш беше изненадан, че е мъртъв.
Джонсън никога не беше виждал мъртвец и се почувства странно, когато затвори очите на Жабата и извърна лице. Тъгата не го потискаше много, защото имаше чувството, че не е тук, на това прокълнато място в Запада, че не е сам с някакъв индианец скаут, че не е в смъртна опасност.