Умът му просто отказваше да го приеме. Зачуди се какво да направи и каза:
— По-добре да го погребем.
— Не! — Малкия вятър беше ужасен.
— Защо не?
— Сиукс намери.
— Не и ако го погребем.
— Сиукс намери място, вземе скалп, вземе пръсти. Дойдат жени, вземат още. — Посочи чатала на трупа.
Джонсън потрепери.
— Къде са сиуксите сега?
Малкия вятър посочи нагоре, към равнината над скалите.
— Ще си тръгнат или ще останат?
— Останат. Дойдат сутринта. Може доведат още воини.
Умората налегна Джонсън, раната на крака му пулсираше.
— Ще тръгнем веднага щом съмне.
— Не. Тръгне веднага.
Джонсън вдигна очи. Облаците натежаваха, около луната се виждаше блед синкав пръстен.
— След няколко минути ще е тъмно като в рог. Няма да има и звездна светлина.
— Трябва тръгва — настоя Малкия вятър.
— Чудо е, че оцеляхме досега, но не можем да минем през лошите земи в тъмното.
— Тръгва сега — каза Малкия вятър.
— Ще умрем.
— Иначе пак умрем. Тръгва сега.
Тръгнаха в непрогледния мрак.
Джонсън караше каруцата, Малкия вятър крачеше няколко крачки напред. Носеше дълга тояга и шепа камъчета.
Когато не виждаше какво има напред, хвърляше камъче. Понякога минаваше доста време, преди камъчето да удари твърда земя, и тогава Малкия вятър продължаваше много бавно напред, като опипваше терена с тоягата като слепец, докато намери ръба на пропастта. След това насочваше каруцата в друга посока.
Напредваха мъчително и кошмарно бавно. Джонсън не смяташе, че изминават повече от неколкостотин метра за час. Струваше му се безпредметно. Призори индианците щяха да се спуснат в оврага, да видят следите им и да ги настигнат за минути.
— Има ли смисъл? — попита, когато пулсирането в крака му стана особено мъчително.
— Погледни небе — отвърна Малкия вятър.
— Виждам небето. Черно е.
Малкия вятър не каза нищо.
— Какво му има на проклетото небе? — настоя Джонсън.
Малкия вятър все така мълчеше.
Малко преди зазоряване заваля сняг.
Стигнаха до Мечи поток, края на лошите земи, и спряха да напоят конете.
— Сняг хубаво — каза Малкия вятър. — Войни хункпапа види сняг, знае лесно проследи и бави два часа в лагер.
— А през това време ние препускаме презглава.
Малкия вятър кимна.
— Препуска презглава.
От Мечи поток се насочиха през прерията възможно най-бързо. Каруцата подскачаше по неравния терен, болката в крака на Джонсън беше жестока.
— Къде отиваме? Във форт Бентън?
Малкия вятър поклати глава.
— Всички бели мъже отива във форт Бентън.
— Искаш да кажеш, че сиуксите ще очакват да отидем там?
Малкия вятър кимна.
— Тогава къде отиваме?
— Свещени планини.
— Какви Свещени планини? — попита Джонсън с тревога.
— Буреносни планини на Велик дух.
— Защо да ходим там?
Малкия вятър не отговори.
— Далече ли са тези планини? Какво ще правим, когато стигнем там?
— Четири дни — каза Малкия вятър. — Там намери много бели хора.
— А ти защо ще ходиш там?
Джонсън забеляза, че дрехата от еленова кожа на Малкия вятър е подгизнала в червено, изцапана е с кръв.
— Малък вятър! Ранен ли си?
С висок глас, почти фалцет, Малкия вятър започна да напява някаква песен. Повече не проговори.
Продължиха на юг.
Малкия вятър умря мълчаливо през третата нощ. Джонсън се събуди призори и го видя да лежи вдървен до тлеещия огън. Лицето му беше покрито със сняг, кожата му беше ледена на пипане.
Като се подпираше на карабината, Джонсън замъкна Малкия вятър до каруцата, намести го до Жабата и подкара пак. Беше гладен, тресеше го, имаше халюцинации. Беше сигурен, че се е загубил, но му беше все едно. Започна да си напомня да седи с изправен гръб, дори умът му се отдели от изпитанията и започна да му представя объркващи, разсейващи видения. В един момент беше убеден, че е на площад Ритънхаус във Филаделфия и безуспешно търси къщата на родителите си.
Рано на четвъртия ден попадна на пресни следи от каруца, много пресни. Водеха на изток, към верига ниски червеникави хълмове.
Навлезе сред хълмовете. Скоро видя места, където бяха сечени дървета, и имена, издялани по стъблата на други дървета — следи от бели хора. Беше много студено и снегът падаше на парцали. Накрая той изкачи последна стръмнина и видя града в долината от другата страна — една-единствена кална улица и груби дървени постройки от двете й страни.