Шибна конете и препусна надолу, към града.
Така на 31 август 1876 година Уилям Джонсън, полумъртъв от глад, жажда, изтощение и загуба на кръв, влезе с натоварена с кости и с два трупа — на бял мъж и на индиански скаут — каруца в град Дедуд Гълч.
Дедуд
Дедуд представляваше мрачна гледка — една-единствена улица с небоядисани дървени постройки сред голи хълмове. Дърветата бяха изсечени, за да осигурят материал за града. Всичко беше покрито с тънка пелена мръсен сняг. Въпреки мрачния вид обаче наоколо витаеше възбудата на селище в разгара на златна треска. Главната улица беше типична за миньорско градче — ковашка работилница, дърводелска работилница, три магазина за текстил, четири конюшни, шест магазина за железария, китайски квартал с четири китайски перални и седемдесет и пет бара.
И в центъра на всичко това, с дървен балкон на втория етаж, гордо се издигаше хотел „Гранд Централ“.
Джонсън изкачи залитайки стъпалата и когато след това се опомни, лежеше на една пейка, а за него се грижеше собственикът — възрастен мъж с дебели очила и оредяваща намазана с брилянтин коса.
— Млади момко — пошегува се той. — Виждал съм хора и в по-лошо състояние, обаче голям процент от тях са покойници.
— Храна? — изхриптя Джонсън.
— И храна имаме предостатъчно. Ще ти помогна да стигнеш до трапезарията и там ще напъхаме в теб някакви провизии. Имаш ли пари?
След час Джонсън определено се чувстваше по-добре. Вдигна очи от чинията и каза:
— Много беше вкусно. Какво е?
Жената, която раздигаше масата, отговори:
— Език от бизон.
Собственикът, казваше се Сам Пъркинс, надникна в трапезарията. Предвид грубата околна среда беше удивително учтив.
— Мисля, че имаш нужда от стая, млади момко.
Джонсън кимна.
— Четири долара, платими авансово. Вана има по-надолу по улицата, в обществената баня на Дедуд.
— Много благодаря — каза Джонсън.
— Този красив разрез на физиономията ти ще заздравее сам. Ще ти остане само белег. Кракът ти обаче има нужда от грижи.
— Съгласен съм — каза Джонсън уморено.
Пъркинс го попита откъде идва. Джонсън обясни, че идва от лошите земи на Монтана край форт Бентън. Пъркинс го изгледа стъписано, но отбеляза само, че това е дълъг път.
Джонсън стана и попита дали има къде да складира сандъците от каруцата. Пъркинс отговори, че отзад имало стая, която се ползвала от гостите на хотела, и че само той имал ключ от нея.
— Какво ще сложиш там?
— Кости — отговори Джонсън и усети, че топлата храна му е дала някакви сили.
— Искаш да кажеш животински кости, нали?
— Да.
— Супа ли ще правиш?
Джонсън не оцени шегата.
— За мен са ценни.
Пъркинс каза, че според него в Дедуд едва ли някой би искал да открадне костите му.
Джонсън обясни, че е влязъл в ада и се е върнал от него заради тези кости и че в каруцата му има два трупа, които го доказват, така че не би поел никакъв риск. Щял ли Пъркинс да бъде така добър да прибере костите в складовото помещение?
— Колко място ти трябва? Това не е хамбар.
— Имам десет сандъка с кости и отделно материали.
— Добре, да ги видим.
Пъркинс последва Джонсън на улицата, погледна в каруцата и кимна. Докато Джонсън пренасяше сандъците, Пъркинс огледа покритите със сняг трупове. Изчисти снега и каза:
— Този е индианец.
— Точно така.
Пъркинс присви очи.
— От колко време ги возиш?
— Единият умря преди близо седмица. Индианецът — вчера.
Пъркинс се почеса по брадичката и попита:
— Мислиш ли да погребеш приятеля си?
— След като вече съм далече от сиуксите, да, мисля да го погреба.
— Гробището е в северния край на града. Ами индианеца?
— Ще погреба и него.
— Не в гробището.
— Той е приятел.
— Ясно — каза Пъркинс. — Нямаме проблеми с приятел индианец, който е жив, но не можеш да го погребеш в гробището.
— Защо?
— Градът няма да търпи това.
Джонсън погледна небоядисаните дървени постройки. Градът не беше съществувал достатъчно дълго, за да има гражданско мнение по всички теми, но просто попита защо не.
— Езичник е.
— Той е приятел и не го погребах по същата причина, по която не погребах и белия си приятел. Ако сиуксите бяха намерили гроба, щяха да го изровят и да го осакатят и осквернят. Този индианец ме спаси. Дължа му прилично погребение.
— Това е хубаво. Прави с него каквото искаш — каза Пъркинс, — стига да не го погребваш в градското гробище. Не ти трябва да правиш проблеми. Не и в Дедуд.