Джонсън беше твърде уморен, за да спори. Внесе сандъците с фосили в стаята, подреди ги така, че да заемат възможно най-малко място, и се увери, че Пъркинс заключи стаята след него. После накара собственика да му уреди баня и се зае да погребе труповете.
Отне му много време да изкопае дупка за Жабата в градското гробище в края на града. Измъкна трупа от каруцата, завлече го до гроба, който не изглеждаше никак удобен дори за мъртвец.
— Съжалявам, Жаба — каза Джонсън. — Ще съобщя на семейството ти, когато имам възможност.
Когато първата лопата пръст се изсипа върху лицето на Жабата, Джонсън си помисли: „Вече не съм този, който бях“. След това запълни гроба.
Откара трупа на Малкия вятър извън града, до пътя, и изкопа гроб под една голяма ела.
Тук се копаеше по-лесно и той си помисли, че би трябвало да направят градското гробище на това място.
Тази страна на хълма гледаше на север и от нея не се виждаше никаква следа от бели хора или цивилизация.
След това Джонсън седна и плака, докато повече не можеше да издържа на студа. Върна се в града, взе си вана, внимателно почисти и превърза ранения си крак. После отново облече мръсните си покрити с корички от съсирена кръв дрехи.
В хотелската стая имаше малко огледало над умивалника и той за първи път огледа раната над устната си.
Беше започнала да зараства по ръбовете, но не се беше затворила. Щеше да остане сериозен белег.
Леглото беше с тънък сламен дюшек, метнат върху груба дървена рамка.
Спа трийсет часа, непробудно.
От дневника на Джонсън:
„Когато най-после се събудих и слязох в трапезарията да хапна, открих, че съм станал най-известният човек в Дедуд. Поръчах си пържоли от антилопа, а останалите гости на хотела — до един груби миньори — ме заляха с бърбън и въпроси за това какво съм преживял. Също като собственика мистър Пъркинс те бяха извънредно учтиви. Забелязах обаче, че учтиви или не, не вярват на историята, която им разказах.
Мина известно време, докато разбера защо. Изглежда, всеки, който твърди, че е минал от Монтана в Дакота, за тях е лъжец, защото всеки, който опита да го направи, несъмнено ще умре в ръцете на сиуксите. Истината обаче беше, че след нападението на каруцата не бях попадал на други индианци. Сиуксите на Седящия бик трябва да са били на север от нас, когато преминахме границата на териториите.
В Дедуд обаче не ми вярваха и това привлече вниманието към „костите", които бях складирал в хотела. Един от проявяващите интерес беше редовен клиент, казваше се Джак Маккол, по прякор Счупения нос, прякорът вероятно беше резултат от сбиване в някой бар. Едното око на Счупения нос гледаше втренчено леко наляво, със синкав отблясък, като хищна птица. Дали заради това око, или поради някаква друга причина, той беше много зъл, но не колкото приятеля си — Дик Къри Черния, който имаше татуирана змия на лявата китка и невероятния прякор Приятеля на миньорите. Когато попитах Пъркинс защо го наричат така, собственикът на хотела отговори, че било нещо като шега.
— Как така шега? — настоях.
— Не можем да го докажем, но повечето хора смятат, че Дик Къри и братята му Клем и Бил са бандитите, които ограбват дилижансите и пратките злато от Дедуд към Ларами и Шайен — обясни Пъркинс.
— Близо сме до Шайен!? — попитах и изведнъж наострих уши. За стотен път се наругах, че не познавам географията.
— Близо колкото и до всяко друго място — отговори собственикът.
— Искам да отида там — казах.
— Никой не те държи тук насила, нали?"
Силно възбуден, с мисли за Люсиен, Джонсън се върна в стаята си, за да си събере багажа. Щом отключи вратата обаче откри, че стаята му е била претършувана и че личните му вещи са пръснати.
Портфейлът му липсваше. Всичките му пари бяха изчезнали.
Слезе долу при Пъркинс, на рецепцията.
— Ограбили са ме.
— Как е възможно?! — попита Пъркинс и се качи с него горе.
Огледа стаята и каза равнодушно:
— Някое от момчетата сигурно е проверило дали версията ти отговаря на истината. Не са взели нищо, нали?
— Взели са портфейла ми.
— Как е възможно? — изненада се Пъркинс.
— Беше тук, в стаята ми.
— Оставил си портфейла си в стаята!?
— Само слязох долу да хапна.
— Мистър Джонсън. — Пъркинс поклати мрачно глава. — Това тук е Дедуд. Не можеш да оставяш парите си без надзор и за миг.
— Е, направих го.
— Това е проблем — отбеляза Пъркинс.