Живот в Дедуд
В късните часове имаше доста стрелба и Джонсън прекара неспокойна нощ. Събуди се с главобол. Пъркинс му даде силно кафе, без захар, и той тръгна да види какво може да направи, за да се снабди с пари.
През нощта снегът се бе стопил. Сега на улицата имаше кал до глезените, а дървените постройки бяха покрити с ивици влага. Дедуд изглеждаше особено мрачен и мисълта, че трябва да остане тук шест-седем месеца, му се струваше особено потискаща. Настроението му не се подобри никак и когато видя мъртвец проснат по гръб по средата на улицата. Около тялото жужаха мухи. Трима-четирима зяпачи стояха край него, пушеха пури и обсъждаха бившия притежател на трупа, но никой не правеше усилие да го премести. Преминаващите коне и впрягове просто го заобикаляха.
Джонсън спря.
— Какво се случи?
— Това е Уили Джаксън. Снощи имало караница.
— Караница?
— Взел да спори с Черния Дик Къри и решили въпроса на улицата.
Друг се обади:
— Уили пиеше много.
— Искаш да кажеш, че Дик го е застрелял?
— Не е за първи път. Дик обича да убива. Щом се отвори възможност, прави го.
— И ще го оставите да лежи тук?
— Не знам кой ще дойде да го вземе — отговори един от зяпачите.
— Ами, той няма роднини, които да се тревожат за него. Имаше брат, ама умря от дизентерия преди два месеца. Имаха малък парцел на две мили източно оттук.
— Какво стана с този парцел? — попита друг от присъстващите и запрати фаса от пурата си в калта.
— Не мисля, че струва нещо.
— Никога не са имали късмет.
— Така е. Уили нямаше късмет.
Джонсън ги изгледа смаяно:
— Значи трупът ще си остане тук?
Един от мъжете посочи с палец магазина зад гърба си. На табелата пишеше „Ким Син, пране и гладене“.
— Ами, пред перачницата на Син е. Той сигурно ще го махне, когато се разсмърди и започне да му разваля бизнеса.
— Синът на Ким Син ще го махне.
— Много е тежък за сина му. Момчето е на десет-единайсет.
— Неее… той, малкият, е силен.
— Ама не толкова.
— Махна стария Джейк, когато го сгази дилижансът.
— Така си е. Той сам премести Джейк.
Продължиха дискусията, а Джонсън продължи нататък.
В конюшнята на полковник Рамзи предложи каруцата и конете за продан. Коуп ги беше купил във форт Бентън за 180 долара. Джонсън смяташе, че ще може да вземе четирийсет-петдесет.
Полковник Рамзи предложи десет.
След дълъг спор Джонсън се съгласи. Рамзи му обясни, че вече дължи шест долара, и остави разликата — четири сребърни долара — на тезгяха.
— Това е скандално — каза Джонсън.
Без да каже дума, Рамзи взе един от четирите долара и го прибра в джоба си.
— Това какво значи?
— Това е, задето ме обиди — каза Рамзи. — Искаш ли да опиташ пак?
Полковник Рамзи беше обръгнал мъж доста над един и осемдесет.
И носеше два дългоцевни револвера с по шест патрона.
Джонсън взе останалите три долара и се обърна, за да излезе.
— Имаш уста, копеленце малко — каза Рамзи. — На твое място щях да се науча да я държа затворена.
— Благодаря за съвета — отвърна Джонсън тихо. Започваше да разбира защо всички в Дедуд са толкова учтиви, толкова почти свръхестествено спокойни.
След това отиде до „Овърланд анд Мейл Експрес“ в северния край на улицата. Агентът там го информира, че пътят до Шайен струва осем долара с обикновен дилижанс и трийсет долара е експресния дилижанс.
— Защо бързият е толкова по-скъп?
— Експресният дилижанс се тегли от шест коня, а обикновеният — от два и затова е по-бавен.
— Само това ли е разликата?
— Ами… напоследък бавният дилижанс не успява да стигне до целта редовно.
— О…
След това Джонсън обясни, че има и багаж, който също трябва да транспортира. Агентът кимна.
— Повечето имат багаж. Ако е злато, половин процент от оценката на пратката.
— Не е злато.
— Тогава ще е на редовната цена за багаж, пет цента за половин килограм. Колко багаж имаш?
— Около половин тон.
— Половин тон! Какво, по дяволите, толкова носиш, че да тежи половин тон?
— Кости — отговори Джонсън.
— Това е много необикновено — каза агентът. — Не съм сигурен, че ще можем да ти помогнем.
Започна да смята нещо на един лист.
— Тези кости могат ли да бъдат на покрива?
— Мисля, че могат, ако са добре закрепени.
При пет цента за половин килограм, пресметна Джонсън, цената щеше да е петдесет долара.
— Прави осемдесет долара, плюс пет долара такса за товарене.
Повече, отколкото очакваше.
— А… Петдесет за превоза и трийсет за експреса. Осемдесет и пет всичко?
Агентът кимна.
— Искаш ли да запазиш място?
— Не точно сега.
— Е, знаеш къде да ни намериш — каза агентът и му обърна гръб.
Джонсън си тръгна, но спря до вратата и попита:
— Експресният дилижанс…
— Да?
— Той колко често стига целта?
— Ами, най-често стига — отговори агентът. — Трябва да заложиш на него, няма спор в това.
— Колко често обаче?
Агентът сви рамене.
— Бих казал, три от пет пъти. Доста от тях закъсват по пътя, но повечето се оправят добре.
— Благодаря — каза Джонсън.
— Няма защо — отвърна агентът. — Сигурен ли си, че нямаш кюлчета в онези сандъци?