Повече, отколкото очакваше.
— А… Петдесет за превоза и трийсет за експреса. Осемдесет и пет всичко?
Агентът кимна.
— Искаш ли да запазиш място?
— Не точно сега.
— Е, знаеш къде да ни намериш — каза агентът и му обърна гръб.
Джонсън си тръгна, но спря до вратата и попита:
— Експресният дилижанс…
— Да?
— Той колко често стига целта?
— Ами, най-често стига — отговори агентът. — Трябва да заложиш на него, няма спор в това.
— Колко често обаче?
Агентът сви рамене.
— Бих казал, три от пет пъти. Доста от тях закъсват по пътя, но повечето се оправят добре.
— Благодаря — каза Джонсън.
— Няма защо — отвърна агентът. — Сигурен ли си, че нямаш кюлчета в онези сандъци?
Не само агентът беше чул за сандъците с кости. Цял Дедуд знаеше и вече се носеха всевъзможни спекулации.
Знаеше се например, че Джонсън е пристигнал в града с мъртъв индианец. Тъй като индианците са наясно по-добре от всеки бял човек къде е златото в техните свещени Черни хълмове, мнозина бяха на мнение, че червенокожият е показал на Джонсън златото и Джонсън го е убил, също и партньора си, за да се чупи с рудата, сега скрита в сандъци с уж „кости“.
Други бяха също толкова сигурни, че в сандъците няма злато, защото Джонсън не ги е занесъл от другата страна на улицата, при златаря, за оценка, което е единственото логично нещо, което можеш да направиш със злато. Все пак не изключваха възможността сандъците да са доста ценни — например да съдържат бижута или пари в брой.
В такъв случай обаче защо не ги е занесъл в банката на Дедуд? Единственото възможно обяснение тук беше, че сандъците съдържат някакво известно откраднато съкровище, което в банката биха разпознали веднага. Какво точно би могло да е това съкровище беше трудно да се каже, но всички говореха за това доста.
— Мисля, че ще е добре да преместиш тези кости — каза Сам Пъркинс. — Хората говорят. Не мога да гарантирам, че няма да ги откраднат от складовото помещение.
— Мога ли да ги кача в стаята си?
— Няма кой да ти помогне, ако питаш това.
— Не питам това.
— Както искаш. Щом искаш да спиш в стая, пълна с животински кости, няма кой да те спре.
Това и направи. Качи десетте сандъка по стълбите и старателно ги подреди край едната стена, така че почти закриха светлината от единствения прозорец.
— Разбира се, всички знаят, че си ги качил горе — каза Пъркинс, който вървеше след него. — Така изглеждат още по-ценни.
— Мина ми през ума.
— Стените са здрави, обаче всеки може да разбие вратата.
— Ще направя от вътрешната страна дебело дървено резе, като на конюшня.
Пъркинс кимна.
— Така сандъците ще са в безопасност, докато си в стаята, обаче какво става, като излезеш?
— Ще прорежа дупки около колоната на касата, една във вратата, една в стената, и ще сложа катинар с верига.
— Имаш ли хубав катинар?
— Не.
— Аз имам, обаче ще трябва да го купиш от мен. Десет долара. Взех го от един товарен вагон на „Пасифик“ в Сиукс Сити, след като се запали и изгоря. По-тежък е, отколкото изглежда.
— Ще ти бъда задължен.
— Ще ми бъдеш по-задължен във финансово отношение.
— Да.
— Е, очаквам да си намериш работа — каза Пъркинс. — Трябва да събереш повече от сто долара, отделно каквото ми дължиш. Това са доста пари, ако ги изкарваш по честния начин.
Джонсън нямаше нужда да му се напомня.
— Каква работа можеш да вършиш? Полезна работа?
— Цяло лято копах.
— Тук всички могат да копаят. Това е единствената причина народът да се стича към Черните хълмове — да копае руда. Имах предвид нещо от рода на подковаване на коне, дърводелство, такива неща. Занаят.
— Не. Аз съм студент. — Джонсън погледна сандъците с фосили. Докосна с пръсти един от тях, плъзна ги по него.
Би могъл да остави фосилите тук.
Би могъл да вземе дилижанса от Дедуд до форт Ларами и оттам да телеграфира у дома за пари. Би могъл да каже на Коуп — ако професорът беше още жив, разбира се, — че фосилите са се загубили. В ума му се оформи версия — попаднали са на засада, каруцата се е обърнала, паднала е в пропастта, костите са се разпилели или изпочупили. Жалко, но неизбежно.
Освен това, мислеше, тези кости не са чак толкова важни — нали американският Запад е пълен с такива. Където и да копнеш в скала, попадаш на някакви вкаменелости. В тези пущинаци определено имаше повече фосили, отколкото злато. Тези няколко сандъка нямаше да липсват на никого. С темповете, с които Коуп и Марш събираха фосили, след година или две никой нямаше да си спомня за тези тук.