Хрумна му друга идея — да остави фосилите в Дедуд, да отиде до Ларами, да телеграфира за пари, после да се върне с нужните средства в Дедуд, да вземе фосилите и отново да замине.
Обаче беше наясно, че ако се измъкне от Дедуд жив, повече няма да се върне. За нищо на света. Или трябваше да вземе сандъците сега, или да подвие опашка и да избяга без тях.
— Драконови зъби — каза тихо и си спомни как ги беше открил.
— Какво значи това? — попита Пъркинс.
— Нищо — отговори Джонсън. Колкото и да опитваше, фосилите си оставаха нещо важно за него. Не само че ги беше копал със собствените си ръце, че се бе потил цяло лято. Не само че хора бяха умрели заради тях, негови приятели и познати. Най-вече заради думите на Коуп.
Тези фосили бяха останки от най-големите същества, крачили някога по лицето на земята — същества, неподозирани от науката, неизвестни за хората, докато тяхната малка група не ги бе изровила от пущинаците на Монтана.
Написа в дневника си:
„С цялото си сърце искам да оставя тези прокълнати камъни тук, в този прокълнат град, сред тази прокълната дивотия. С цялото си сърце искам да ги зарежа, да се прибера у дома във Филаделфия и никога повече да не мисля за Коуп или Марш, за скални пластове, динозаври или нещо друго, свързано с тази изтощителна и скучна работа. И за свой ужас откривам, че не мога. Трябва да ги взема с мен или да остана с тях, както кокошка стои при яйцата си. По дяволите всички принципи!"
Докато Джонсън оглеждаше фосилите, Пъркинс посочи купчина материали, увити с брезент.
— И това ли е твое? Какво е?
— Фотографско оборудване — отговори Джонсън разсеяно.
— Знаеш ли да работиш с него?
— Разбира се.
— В такъв случай, момче, проблемите ти са решени!
— Как така?
— Тук имахме човек, който правеше снимки. Миналата пролет си взе апарата и хвана пътя на юг. Само той и коня му, за да снимал земята. Не знам защо. Там няма нищо. Следващият дилижанс го намерил проснат по гръб, накацан от лешояди. Апаратът му бил на хиляди парчета.
— Какво стана с плаките и химикалите му?
— Още са тук, обаче никой не знае какво да прави с тях.
Артгалерия „Черни хълмове“
„Колко бързо проблемите могат да се превърнат в печалба! Откакто отворих ателието, артгалерия „Черни хълмове", всичките ми недостатъци се възприемат в нова светлина. Преди източните ми привички бяха смятани за липса на мъжественост. Сега са доказателство за артистичност. По-рано на липсата ми на интерес към търсенето на злато се гледаше с подозрение. Сега — с облекчение. Преди нямах нищо, което някой да иска. Сега мога да правя нещо, за което всеки би платил скъпо и прескъпо — снимки".
Джонсън нае ателие в южния край на Дедуд, защото там светлината беше по-силна по-дълго време през деня. Артгалерия „Черни хълмове“ се намираше зад пералнята на Ким Син и бизнесът тръгна бързо.
Джонсън искаше по два долара за снимка, а после, когато търсенето нарасна, вдигна цената на три. Не можеше да свикне с това търсене: „В тази груба и мрачна обстановка закоравели мъже не искат нищо повече от това да седят неподвижно като мъртъвци, а после да си тръгнат със своя снимка“.
Животът на миньорите беше тежък и изнурителен. Всичките тези хора бяха дошли отдалече, за да търсят щастието си в тези каменисти пущинаци, и беше повече от ясно, че само малцина ще успеят.
Фотографиите осигуряваха нещо като осезаема реалност за мъжете, които бяха толкова далече от дома, изплашени и уморени. Те бяха доказателство за успех, сувенири, които да изпратят у дома на близки и любими, или просто спомен, уловен момент от бързо променящия се и несигурен свят.
Бизнесът му не се ограничаваше само с портрети. При хубаво време излизаше в околността, за да снима мъже, които копаят в парцелите си. За това взимаше по десет долара.
Междувременно всички собственици на бизнес в града го наемаха, за да снима заведенията им. Имаше и малки триумфални моменти — на 4 септември той пише в дневника си кратко:
„Снимка на конюшнята на полковник Рамзи. Поисках му двайсет и пет долара, защото е нужна „голяма плака". Сърцето му се късаше, когато плати. Експозиция 22 секунди, бленда 11, сумрачен ден".
И му доставяше видимо удоволствие да бъде приеман от всички жители на града. С минаването на дните „Фоти“ Джонсън (съкратено от „фотограф“) стана позната фигура в Дедуд, известна на всички.
Освен това се сблъска с проблемите на комерсиалните фотографи навсякъде по света. На 9 септември: