„Джак Маккол Счупения нос, печално известен бандит, се върна с оплакване от портрета, който му направих вчера. Показал го на любимата си, Сара, и тя му обяснила, че не изглеждал добре. Върна се, за да настоява за по-приемлив вариант.
Физиономията на мистър Маккол прилича на брадва, с презрителна усмивка, която може да убие крава от страх, надупчено от едра шарка лице, едно невиждащо око.
Обясних му учтиво, че съм направил всичко, на което съм способен. Той изпразни револверите си в ателието ми и щеше да продължи, докато не обещах да опитам пак, без допълнително заплащане.
Седна да позира още веднъж, но сега искаше друга поза, с опряна на ръката брадичка. Така обаче приличаше на замислен изнежен учен и нямаше нищо общо с начина му на живот, но той не искаше и да чуе възраженията ми по въпроса. Когато влязох в тъмната стаичка, за да обработя плаките, той остана отвън, пред вратата, така че да чувам щракането на револверите му, докато ги зареждаше с нови патрони в очакване на новото ми произведение. Такава е природата на арткритиците в Дедуд и при дадените обстоятелства работата ми надмина даже собствените ми очаквания, макар и доста да се потих, докато Счупения нос и Сара останат доволни".
Изглежда, Джонсън е знаел в основни линии как да ретушира фотографии, защото с прецизна намеса с молив е възможно да отстраниш белези и да направиш леки промени.
Не всички искаха да се снимат.
На 12 септември Джонсън беше нает да снима интериора на бар „Мелодеон“ — заведение за пиене и хазарт в южния край на главната улица. Интериорите обикновено са тъмни и се наложи да изчака няколко дни, докато се появи достатъчно силна външна светлина, за да може да изпълни поръчката. След няколко дни времето беше слънчево и той отиде в два часа с техниката си, за да направи експозицията.
Бар „Мелодеон“ беше мизерно заведение с дълъг бар пред задната стена и три или четири грубо направени маси за игра на карти в помещението. Джонсън отиде до прозорците и дръпна завесите, за да пусне вътре светлина. Клиентите заръмжаха и заругаха. Собственикът. Лиандър Самюълс, извика:
— Кротко, господа!
Джонсън се мушна под черното платнище на камерата, за да композира кадъра, и тогава се разнесе глас:
— Какви, по дяволите, ги вършиш, Фоти?
— Снимам — отвърна Джонсън.
— Как ли пък не!
Джонсън вдигна глава. Черния Дик — Приятеля на миньорите — се бе надигнал от една от масите. Ръката му бе опряна на револвера.
— Слушай, Дик — намеси се мистър Самюълс, — само ще направи снимка.
— Смущава спокойствието ми.
— Дик… — започна Самюълс.
— Казах си думата — заплаши Дик. — Играя карти и не искам никакви снимки.
— Може да излезеш вън, докато направя снимката — предложи Джонсън.
— Може би ти ще излезеш вън с мен? — каза Дик.
— Не, благодаря, сър — отвърна Джонсън.
— Тогава си вдигни задника и машинарията, изчезни и не се връщай.
— Слушай, Дик, аз наех Фоти. Искам да ми направи снимка за стената зад бара. Ще изглежда добре.
— Много хубаво — каза Дик. — Може да дойде по всяко време, когато иска, стига аз да не съм тук. Никой не може да ме снима. — Насочи пръст към Джонсън, като показа татуираната на китката си змия, с която суетно се гордееше. — Запомни това. И се махай.
Джонсън се махна.
Това беше първият сигурен знак, че Черния Дик се издирва някъде. Никой в Дедуд не би се изненадал да го чуе, а тайнствеността, която обвиваше Дик, в резултат още повече засилваше репутацията му.
Това обаче беше и началото на неприязън между Джонсън и тримата братя Къри — Дик, Клем и Бил, — които щяха да му донесат толкова много проблеми.
Бизнесът му вървеше много добре и от доста време той трупаше печалби. На 13 септември написа:
„Информираха ме, че планинските пътища стават непроходими от сняг най-късно до Деня на благодарността и може би до първи ноември.
Трябва да съм готов за заминаване преди края на октомври или да остана до следващата пролет.
Всеки ден записвам разходите и приходите си. Ако ще да ме убият, не е възможно да спечеля достатъчно, за да замина навреме".
Дневникът му следващите няколко дни е запълнен с отчаяни коментари, но след това съдбата на Джонсън отново преминава през чуден обрат.
„Бог отговори на молитвите ми — пише той. — Армията идва в града!“
Армията пристига
Ha 14 септември 1876 две хиляди миньори се наредиха по улицата в Дедуд, за да приветстват с изстрели и радостни възгласи генерал Джордж Крук и подразделението му от 2-ра кавалерия, които влязоха в града.