Наистина, фотографите се виждаха в чудо, когато трябваше да заснемат оживлението по улиците, защото конете и впряговете се движеха прекалено бързо, за да бъдат уловени на снимка.
Джонсън направи обичайната експозиция, бленда 11, 22 секунди, а после, тъй като светлината беше особено силна и имаше резервна плака, която беше мокра и готова, реши да улови уличния живот на Дедуд в един последен бърз кадър. Използва бленда 3,5, за 2 секунди.
Прояви двете плаки в тъмната стаичка в ателието си и докато съхнеха, купи подходяща каруца, за да транспортира костите с кавалерията. После отиде до хотела, за да натовари сандъците и да вечеря за последен път в Дедуд.
Когато стигна, видя да изнасят на улицата труп.
Норман X. Уолш — Тексас Том — бил намерен удушен в стаята си на втория етаж на хотела. Тексас Том беше нисък раздразнителен човек, за когото се шушукаше, че бил член на бандата обирджии на дилижанси на Къри. Подозренията за убийството естествено се насочиха към Черния Дик Къри, който също беше отседнал в хотела по това време, но никой не беше достатъчно смел, за да го обвини открито.
На свой ред Черния Дик твърдеше, че по това време е бил в бар „Мелодеон“ и че е в пълно неведение какво може да се е случило с Тексас Том.
И въпросът щеше да приключи, ако Сам Пъркинс не се бе спрял край масата на Джонсън за вечеря и не го бе попитал за снимката на хотела.
— Направи ли я днес? — попита Пъркинс.
— Да.
— И как стана?
— Много добре — отговори Джонсън. — Утре сутринта ще я имаш.
— По кое време я направи? — попита Пъркинс.
— Трябва да е било към три следобед.
— Тогава няма ли сенки? Не искам заведението да изглежда потискащо, със сенки.
— Имаше някакви сенки — отговори Джонсън и му обясни, че със сенките снимките изглеждат по-добре, с тях имат повече дълбочина и настроение.
Едва тогава Джонсън забеляза, че Черния Дик ги наблюдава с интерес.
— Откъде направи снимката? — попита Пъркинс.
— От отсрещната страна на улицата.
— Къде точно? Пред магазина на Донахю?
— Не, по-нататък, пред Ким Син.
— Я да чуем какви ги дрънкате вие двамата? — намеси се Черния Дик.
— Фоти днес снима хотела ми.
— Така ли. — Гласът на Черния Дик стана леден. — Кога стана това?
Джонсън веднага съзря опасността в ситуацията, но Пъркинс нямаше понятие за това.
— Какво каза, Фоти? Към три часа?
— Някъде там — отговори Джонсън.
Дик наклони глава и впери в Джонсън здравото си око.
— Фоти, предупредих те да не снимаш, когато съм наблизо.
— Ама ти не беше наблизо, Дик — обади се Пъркинс. — Забрави ли? Каза на съдия Харлан, че цял следобед си бил в бара.
— Знам какво казах на съдия Харлан — изръмжа Дик и се обърна бавно към Джонсън. — Откъде направи снимките, Фоти?
— От отсрещната страна на улицата.
— Добре ли станаха?
— Е, всъщност нищо не излезе. Утре ще трябва да ги направя пак. — Докато говореше, ритна Пъркинс под масата.
— Мислех си, че снимките ти винаги се получават.
— Невинаги.
— Къде са снимките, които направи днес?
— Изтърках стъклата. Не ставаха за нищо.
Дик кимна.
— Добре тогава.
И пак се наведе над чинията си.
— Мислиш ли същото, което мисля аз? — попита Пъркинс по-късно.
— Да — отговори Джонсън.
— Тексас Том беше в стая от предната страна на хотела, с прозорец към улицата. По средата на следобеда слънцето свети вътре. Погледна ли внимателно снимката?
— Не — отговори Джонсън. — Не съм.
В този момент влезе съдия Харлан, задъхан. Разказаха му бързо за разговора с Черния Дик.
— Не виждам никаква причина да задържа Дик — каза той. — Идвам от „Мелодеон“. Всички се кълнат, че са играли карти с него цял следобед, точно както казва той.
— Сигурно ги е купил!
— Повече от двайсет души са го видели. Съмнявам се да е платил на всички — каза съдия Харлан. — Не, Дик наистина е бил там.
— Кой тогава е убил Тексас Том?
— Ще мисля за това по време на съдебното изслушване сутринта — каза съдия Харлан.
Джонсън смяташе да си събере багажа след вечеря, но любопитството — и настояванията на Пъркинс — го накараха да се върне в ателието си.
— Къде са? — попита Пъркинс, когато влязоха и заключиха вратата.