Огледаха двете проявени плаки.
Първата снимка беше, както си спомняше Джонсън — пуст хотел, без никакви хора и движение.
На втората снимка на улицата се виждаха коне и хора, които газеха в калта.
— Вижда ли се прозорецът? — попита Пъркинс.
— Не — отговори Джонсън и вдигна плаката към керосиновата лампа. — Не го виждам.
— Мисля, че тук има нещо — каза Пъркинс. — Имаш ли лупа?
Джонсън приближи увеличително стъкло до плаката.
В прозореца на втория етаж ясно се забелязваха две фигури.
Около шията на едната се виждаха ръцете на втори мъж, който стоеше зад него.
— Проклет да съм! — възкликна Пъркинс. — Снимал си убийството!
— Не се вижда кой знае какво — каза Джонсън.
— Увеличи го — предложи Пъркинс.
— Трябва да си събирам багажа — възрази Джонсън. — Тръгвам рано призори, с кавалерията.
— Кавалерията е пияна из баровете в града — каза Пъркинс — и няма как да тръгне призори. Увеличи го.
Джонсън нямаше увеличително оборудване, но успя да импровизира нещо подобно и да направи снимка. Двамата се вторачиха във ваната за проявяване, докато изображението постепенно се появяваше.
В прозореца се виждаше как Тексас Том се бори, как гърбът му е извит като дъга от усилието, лицето му е разкривено. Две ръце го стискаха за врата, но тялото и главата на убиеца бяха скрити зад завесата вляво, главата му беше в дълбока сянка.
— По-добре — каза Пъркинс. — Обаче пак не виждаме кой е.
Направиха още един отпечатък, после още един, по-голям. С напредването на вечерта работата вървеше все по-бавно. Импровизираната система беше чувствителна към вибрации, а Пъркинс беше толкова нервен, че не можеше да стои неподвижно по време на дългата експозиция.
Малко преди полунощ получиха чист отпечатък. При голямо увеличение снимката беше зърниста и на петна. Една подробност обаче се виждаше съвсем ясно. На едната китка на удушвача се виждаше татуировка — извита змия.
— Трябва да кажем на съдия Харлан — настоя Пъркинс.
— Трябва да си събирам нещата — отговори Джонсън. — Трябва и да поспя, преди да замина утре.
— Но това е убийство!
— Тук е Дедуд — каза Джонсън — Случва се непрекъснато.
— И просто ще си заминеш?
— Да.
— Тогава ми дай снимката и аз сам ще кажа на съдия Харлан.
— Както искаш — отвърна Джонсън и му даде снимката.
Във фоайето на хотела се размина със самия Дик Къри. Дик беше пиян.
— Здрасти, Фоти — поздрави той.
— Здрасти, Дик — отвърна Джонсън и се качи в стаята си. Това, отбеляза после в дневника си, беше нещо като последен фин ироничен щрих към последния му ден в кошмарния Дедуд.
Започна да си събира багажа. След половин час се появиха Пъркинс и съдия Харлан.
— Ти ли направи тази снимка? — попита съдията.
— Аз, съдия
— Обработвал ли си я по някакъв начин, с молив, туш или друго?
— Не, съдия.
— Добре. — Съдия Харлан кимна. — Ще го приклещим и няма да може да се измъкне.
— Радвам се за вас — каза Джонсън.
— Съдебното изслушване ще е утре сутринта — каза съдия Харлан. — Бъди там точно в десет, Фоти.
Джонсън обясни, че заминава с кавалерията на генерал Крук.
— Боя се, че няма да можеш да заминеш — въздъхна съдия Харлан. — Всъщност, изложен си на известна опасност и тук, тази вечер. Ще трябва да те поставим под охрана.
— За какво говорите? — попита Джонсън.
— Говоря за затвора — отговори съдия Харлан.
Следващия ден в Дедуд
Затворът беше изоставена минна шахта в края на града. Беше обзаведена с железни решетки и солидна ключалка. След като прекара нощта в ледената килия, Джонсън успя да види какво става вън, когато се съмна, и да проследи с поглед как кавалерията под командването на генерал Джордж Крук потегля от Дедуд в южна посока.
Извика към конниците — крещя, докато не пресипна, — но никой не му обърна внимание. Никой не отиде при него в затвора почти до обяд, когато се появи съдия Харлан — пъшкаше и клатеше глава.
— Какъв е проблемът? — попита Джонсън.
— Пих повечко снощи — отговори съдията и отвори вратата широко. — Свободен си да си вървиш.
— Ами съдебното изслушване?
— Съдебното изслушване се отмени.
— Какво!?
— Черния Дик Къри се е пръждосал от града. Изглежда, е дочул какво се готви и е избрал по-добрата част от храбростта, както би казал Шекспир. Значи, няма смисъл съдът да заседава, щом Дик го няма, нали така? Можеш да си вървиш.
— Да, ама кавалерията вече има половин ден преднина! — каза Джонсън. — Никога няма да ги настигна.